Василий Димов - Запали огъня ми
Из Сибир: Come on baby light my fire. Откъс от новия роман на Василий Димов. Превод от руски: Денис Олегов
Запали огъня ми
Знаеш, че ще е невярно.
Знаеш, че ще съм лъжец,
ако ти кажа:
„Момиче, по-високо не можем да стигнем!“
Хайде, скъпа, запали огъня ми.
Опитай да възпламениш нощта.
За колебания времето свърши.
Да се валяме в калта, няма за кога.
Можем само да загубим от това.
И погребална клада любовта ни да стане.
Хайде, скъпа, запали огъня ми.
Опитай да възпламениш нощта.
Песен на Джим Морисън – американски поет, писател и певец,
и „The Doors” от първия им албум, излязъл през 1967 г.
Ден №7
Когато без почукване се заявиха същите полусънни „конвои“, които бяха и предният път, аз не знам защо реших: Потупяк ме вика за разговор по въртушката. Веднага се прибави непредвидена смелост и даже малко развеселено настроение. Мимикрията като мигновен скок от пряк смисъл в алегоричен. Да чуя жив глас от самата Москва е единственото, което ми се искаше в онази минута. Съвсем неважно чий. И съвсем неважно за какво. Макар че, Москва, наистина, успя да ми залипсва. Дрънкащият градски сумтеж и ослепителният вечерен неон. За първи път за цялото пътуване изведнъж ми се стори, че загубих връзка с нея. Не, не с накичената столица, както се е възприемала от всички неживеещи в нея сънародници. А с милия на сърцето мравуняк, към когото от дете пазех верността и без който не си представях своето съществуване. До идването в Сибир и не мислех, че за две седмици може да ми се възпали носталгическият нерв. Обаче той се възпали, а и в толкова объркан и неподходящ момент. Понятието Родина (и с главна, и с малка буква едновременно) се изплъзна от мен с неведомо досега усещане. И хлипащо-мляскащите лагерни коридори – тате – няма да повярваш – на един дъх неочаквано се превърнаха в символ на свободата. Истинската. Едрозърнеста. Без нитратни добавки и алергии. Парадокс? Разбира се. Със затворнически привкус. Ако говорим без сълзливост и не задълбаваме в същността. От друга страна, отново се убедих, че главното в живота се изрисува само с освобождението от собствения страх. Докато всичко останало, неосвободило се, заради нерегулираните отношения между разума и заблудата, до последно се мърда в теб, превръщайки се във фекален синдром. Прага на „командния пункт“ аз престъпих с оптимизъм, уверено. Като че стъпвах на червен килим, гарантиращ успех, дори при най-непечелившия развой на събитията. Като че ли не ме съпровождаха като престъпник, а дойдох със специална покана. И именно там, след секунда, трябваше да ме посрещне заслужената малка Victoria, във вид на протегнатата от Потупяк черна телефонна слушалка със свинцов баритон на далечния край на кабела. Но по априорните сценични възгласи на подполковника, като и преди пет дни, блестящ със звездести копчета, стана очевидно: надцених се. Впрочем, не само себе си. Самата Р(р)одина на първо място. Медицинското заключение за свобода се оказа грешно. А с него и илюзията за очаквана подкрепа от блатно-плюшения лубянски кабинет. Никой не възнамеряваше да ме вика за телефона. Защото никой и не смяташе лично да ми звъни. Негово „сибирско величество“ е побеседвал с Москва още преди няколко дни и ето, че днес реши да ме извести. Радостно споделил, с помощта на пословици и майтапи, тайните на денонощната заетост на командирите. А вече към края на своя встъпителен монолог, ми предаде поздрави, така и неуточнил от кого именно. Не изключвам, че самите поздрави са измислени, като успокоително хапче. И все пак се надявах на тях, нали първоначалният подател можеше да си ти, тате. Във всеки случай, много ми се искаше да вярвам в това. Не полюбопитствах с кого конкретно е общувал, дотолкова му нямах доверие. А и моето приповдигнато настроение бързо се изчерпа. През цялото проведено в бункера време, душевният домакин ме черпеше с почти санаториумни лакомства, но изгорелите палачинки със сладко не ми харесваха, а гъбите с лук в пирожките ми се струваха отровни. Все пак предпочетох да не се набучвам на кола. Трябваше първо да разбера домашните заготовки на Потупяк. Слушах. А той си говореше и говореше. Даже неподозирайки, че от предложението му да се угостя с какао, в съзнанието ми избухна бомба. Мигом затъмнила цялото отвращение от сладникавото угодничество. „Отлично е, не е китайско. Сигурно веднага ще си спомните детството. „Золотой ярлык“, „Красный Октябрь“. Леко ми се завъртя главата. И не само от това, че какаото се асоциираше, ествествено, с Митя – нали знаеш, че какао никога не съм обичал – колкото от това, че то направо намекваше на неговото невидимо присъствие. Аз бързо изгоних този призрак, иначе можеше съвсем да си изгубя ума. Лъжеше ли подполковникът в своето бойно красноречие, няма да гадая, но в това, че във всяка негова дума присъстваше умисъл, не се съмнявам. Няколко пъти се изпускаше: „сериозно“ и „честна дума“. Като че разбираше, че не успява да ме убеди, а резултатът от всички предназначени за дебили лафове и войниклъшки хумор е нулев. През това време, тате, окончателно се разкиснах. Смирих се със собствената нищожност, с мисълта, че е време оттук да се махам, че няма да мога да се докопам до „Митината“ истина. А да се докопвам до нея, заедно с Потупяк, би означавало още по-дълбоко да я трамбовам в суровата безименна братска могила. Затова и той тук командва, че никога да не порасне нито едно съмнение в умовете на съвестните историци. Подчинява ли се той на Москва без уговорки – също е болен въпрос. Полузависимите воеводи обичат на дребно да пакостят на своите началници – особено в отсъствието им. Когато не могат да те хванат директно, а след време – я го докажи. И изведнъж, той прескача от разговора за всичко и нищо на тема конкретна и гореща. „Как е работата Ви у нас? Кандидатската получава ли се? От нея нали зависи Вашето бъдеще. Защо отпуснахте глава? Не напразно от такава далечина дойдохте“. В миг се пречупих: „Разбира се, не се получава. Гаврите ли се? В Москва ми обещаха подкрепа. И ето, че цяла седмица правя магии до гроба на Вашата съвест в очакване, че тя ще се събуди. Вие просто ме арестувахте. Смесвайки ме в пряк смисъл с говното“. Гледах на Потупяк като на най-зъл враг. Буквално впих поглед в него. Отстрани това едва ли изглеждаше пристойно, но това беше всичко, на което бях способен. За съжаление, този изблик на гняв не донесе полза. Снизходителното към мен отношение не се пропука. Въпреки че, много ми се искаше това. И къде само се дяна моята природна способност да виждам през хората? И защо без съпротива се изложи моят червенодипломен професионализъм? Не толкова се боях от своите въпроси, колкото се боях от своите си отговори на тях. Тонът на подполковника окончателно се превърна в назидателен. А на смяна на възпитано-небрежния манер се въздигна желязна производствена логика и задължителна задача да ме умори. „А Вие мислехте, че тук екскурзии ще Ви устройвам? Или дни на отворените врати? Според мен, Вие все още никак няма да се смирите с това, че се намирате на режимна територия. Нима не са ви предупредили? Да, секретността формално е отменена, обаче всякакви тайни, ако те са някому и достъпни, никой няма да изпортва. Слава Богу, съвестта не е докрай изтровена от нашето съзнание. Сега с благодарност помнят миналото. И за суровата неотвратимост на наказанието не забравят. Докато важните хартии отдавна ги изкараха. А пък тези, които не изкараха, веднъж по „невнимателност“ на пожарната охрана изгоряха. Тогава току-що постъпих тук на служба и не бях в течение с много неща. Специален екип от шестима души пращаха. Че всичко да гори възможно най-бързо. Получи се. Само три дни пламтеше. Бяхте прав, когато миналият път се изпуснахте за малкия „случаен“ пожар. С перестройката у нас всъщност половината страна изгоря. Какво да се дивим? Никой не иска да оставя следи, даже за дисертация. И съдилищата, които са на мода, още не са отменени от никого. И не за всяка оправдателна присъда ще стигнат пари или връзки. А ако трябва да отговаряте? Кариерата на мнозина едва-едва полетя отново. Невиновните също могат да си го получат. Защото не трябва да бъркаш с голи ръце в тлеещия огън. За Ваша безопасност, в това число. Вчерашният ден още не е история. Историята е отпреди сто години. Ето, че след сто години и ние ще станем такава. Когато живи останат в най-добрия случай едни внуци и правнуци. А участниците-съучастници, с всички чести и почести, отдавна вече ще са зазидани в стените. Няма с какво повече да Ви удивя. Не съм оратор. И безделник. И каквото и сега да се скрива зад науката, Вие имате своя женитба, а аз имам своята. Приемайте ме за когото си намислите. Не съм против – ако така Ви е по-удобно“. И… замлъкна. Тате, този Потупяк веднага се перестрои от вълна патриотична на вълна чисто прагматична, чиновническа. Може би, и той има от какво да се бои? Може би, обаждането от Москва повлия на отношението му към мен, няма да гадая. След като успя да убеди своите началници по-скоро да се избави от мен. Проблема с наминалия „ботаник“ командирът се зае да реши днес и веднага, в мое присъствие и с нужния му резултат. Осъзнавайки целия създал се около мен тъпизъм, той само леко го камуфлира, а в по-голяма степен премина в настъпление. Къде по-меко, къде по-твърдо, но главното е, че без ни най-малка перспектива за мен. Не се съмнявах, че риториката му, макар и сменена, на вердикта няма да повлияе. На всичките му до гадене правилни доводи беше невъзможно да възразиш. Тате, съвсем не за здрав смисъл се хвърлих насам. Подмамваше ме да стана и да си тръгна от отчаяние. Спираше ме само страхът да навредя на хората, дàли съгласието си за моето пътуване. Макар че, Сергей Вадимович едва ли някога ще си спомни за мен. Всичко се обърна в моя мозък. Сега вече аз замълчах. Обаче да мълча, в такъв момент не биваше. Мълчанието означаваше да се предам без бой. Благодаря се, че помогна волята, която не е в излишък, но все пак я имам. И след минута се върнах в играта. А какво оставаше да правя? „Кажете, защо ме държат под ключ? Като престъпник. Това указ ли е или Ваша самодеятелност? За кого и с какво съм опасен?“ Потупяк, видно, беше готов за моето контранастъпление. Даже мимиката му не се промени, а лексиката веднага придоби неприкрита неофицерска фамилиарност: „За да не се врете, където не трябва“. Не го смути и въпросът: известно ли е в Москва в какви условия обитавам? „Не, разбира се. Ще се върнете у дома, сами ще разкажете всичко. Но ако искате, ще Ви преместим в стая с гореща вода и огледало. Предлагах Ви миналият път. Може би и спомените след това ще са не толкова трагични“. „Служа на Съветския Съюз! Благодаря, вече свикнах с ролята на мъченик, късно е. Кога друг път ще има такъв екстрийм? И от разказа ми ще може да излезе перестроечен хорър.“ Също ми се искаше да прекрача границата на приличието. Направих го доста самонадеяно. Боях се: ако покажа слабост, подполковникът ще продължи да ме дави в своята гадлива правилност. И, виждаш ли, устава ще започне да цитира. Превръщайки театъра в назидание на военния инструктор. А така, що-годе, се оформяше видимостта на паритета, на която той сам беше щедър. За доверие един към друг, дума да не става. Взаимната ненавист бе очевидна. А соловата петминутка на подполковника се възприе като разгърнат фрагмент от поставената пред него задача – да ме изкара от търпение и прати оттук по всички дяволи. Изведнъж ми стана любопитно какво ще последва нататък. Появи се идея: от намеци и догадки да дорисувам собствената картина под заглавие „командировка“. Не беше сложно да предположа, че този наш разговорец, най-вероятно е последен. Затова исках да се хвана поне за някакъв таен знак или символ, който можеше да е свързан с Митя. Впрочем, с Митя можеше да е свързано всичко. Тук даже въздухът е наситен с хорски мъчения и смърт. Малък постмодернистичен ад. В който всяка жертва е държавен раздразнител. Тази историческа кост в гърлото нито да я глътнеш, нито да я изплюеш. Ако те това творят с мен, дошъл по препоръка на техните си шефове, то какво тогава са си позволявали с подопитните. „Добре, а гробището може ли да погледна?“ „Нямаме гробище.“ „Как така? За него е известно чак в Москва.“ „Това не е гробище. Зона за отчуждение. Там не просто са засипани със земя нечии останки. Там е погребан биологичен материал.“ „Именно този материал искам да видя.“ „Противоепидемичния режим никой не го е отменял. И дълго няма да го отменят. Вие сте психиатър, а аз – микробиолог. Ето още една разлика между нас.“ „Извинете, забравих, че имате своя женитба.“ „И Вие забравихте за своето. Защото тук Вие не отговаряте за нищо. Аз – за всичко“. Накратко, пича пак го понесе високият стил. Това е неговият коз. Въртейки очи, той няколко пъти кимна с глава от страна към страна. Хладнокръвно, безучастно, неотвратимо. И мигом стана ясно: Потупяк няма да направи компромис. Тате, няма да повярвам, че той съвсем нищо не знае. Иначе не би се държал така упорито. Поинтересувах се дали знае кого конкретно търся. И той, несмущавайки се, отговори: „Да.“ Разбира се, Москва, не можеше да не го постави в известност. В противен случай, от какъв зор биха ме пуснали въобще тук. Може би той не е запознат с всичко, но нещо важно знае. Той имаше вариант да ме успокои с оправдание като: такъв човек тук е нямало в списъците. Или: такъв тук не е погребан. Но той не направи това. Защо? Той можеше да измисли всичко. И аз бих бил принуден всичко да приема за чиста монета. Не изключвам, че капка съвест е му попречила да ме заблуди. Но, от друга страна, тази капка не стигна, за да уважи най-висшата справедливост. Как да се оправиш тук? Дори да си трижди Бехтерев, но на смъртния не му е дадено да узнае: капка съвест – това много ли е или малко? И какво е по-важно в тази ситуация: отсъствието на лъжа или специално „нагласената“ истина? Но каквото и да е било, всички въпроси в тази минута отпаднаха от само себе си. След дипломатическата закуска с подполковника е време да се връщам у дома. Макар преди казионното ръкостискане, неговите последни думи все пак да ме спипаха: „В четвъртък Ви е потвърдена резервацията. Днес е вторник.“ Изглежда, заради това и ме повика в бункера. А цялата интрига с обаждането от Центъра беше ловко измислена от него. Своеволие със звезди на пагоните. Правеща службиста в неговите собствени очи наистина значим. Но това го разбрах чак накрая. Когато напусках сцената. Повече той не произнесе нищо. Дори не ми пожела от приличие добър път. С това сибирско-хохолското гостоприемство завърши. Както едновременно се скъсаха и всички мои днешни мисли, подозрения, надежди. Моят утринен патриотизъм се обърна, след като излязох от бункера, на 180 градуса. И не ме е срам за това обръщане. Тате, няма да повярваш, но още не съм изпитвал такъв упадък на духа от самота. Назад по коридора не ходех – влачех се. И бих се съгласил да се влача по траверсите до самата Москва. Но още две денонощия ще търча в този задгробен профилакториум. С какво да ги запълня, не съобразявам. Погледнах в куфара и намерих там твоя музеен радиоприемник. Който от първия ден трябваше да ме разсейва от скуката. И който чак сега включих. „Отдалече дълго тече река Волга“. На пълна мощност. Никога не мислех, че ще слушам нещо подобно. Но се оказа, че дори няколко стиха наизуст знам.
Нощ №8
Наблюдавам себе си от космоса.
Спя.
На включена светлина.
Не пречи.
Балалайчиците и хармонистите също не пречат.
В почивките: последни известия на английски език.
„И кой това го слуша?“
А и в гъсталака.
Така бих лежал, проснат, с дрехи, ако през радиодосадата не усетих, че между моите четири стени се намира още някой.
Уплаших ли се?
И още как.
По Хичкок.
Чувствам, че лицето ми се изкриви.
Вътре се затвори.
Славното побоище във влака още не е изветряло от съзнанието.
И няма гаранция, че и тук подобно няма да се повтори.
Вярно, като познах Коля, ми олекна.
Нещастникът го хвана шубето не по-малко от мен.
Отскочи към стената.
Изправи се в своя пълен прегърбен ръст.
И, превърнал се в барелеф на самотен партизанин с „половинка“ в ръка, вместо „Калашников“, замря в очакване на моето събуждане.
„О, спирт отнякъде е взел.“
Да не се усмихна по този повод не можах.
Страхът веднага смени мястото си с любезност.
И макар Коля да ме свари неподготвен, бях поласкан от вниманието му.
„Интересно, какво ли му струваше това?“
„Каква е тя, лагерната конвертация?“
„Изглежда, психиката на местния „авторитет“, макар и на сополи, но все още се държи.“
Обаче, мен какво ме вълнува?
Вече нямаше какво да чакам от Сибир.
И забравих, че исках да „разтреса“ Коля, да го разчувствам на тема гробищно човеколюбие.
Но… след командирския нокаут поохладнях.
Пресъхнах.
Въпреки това, неочаквано се появи шанс да се върна към тази идея.
И най-вече, благодаря за непредвидената малка реабилитация.
Не си ли е последна чаша?
Колкото и жалко да изглежда банкетът.
При това и аз станах по-щедър.
Изкарах от „валутния“ куфар последната кутия цигари, която пазех за обратния път.
На късите вълни се простря едва чут, заради пращенето, рокендрол.
И, приветствайки: „Здрасти, Коля!“, окончателно се събудих от сън.
– Е, как е животът? Погреба ли още някого след нашата среща?
– Погребах…
– Пак ли Коля?
– Пак…
– Деба, вие тук мрете като мухи…
– Ние сме си мухи…
– А този от какво умря?
– Не знам…
– Медицинско заключение имаше ли?
Повдигна рамене.
За всеки случай и аз повдигнах.
– Може да са го убили?
– Може…
Не на шега ми провървя. Благодаря на уважаемия Бог за позволението да изчезна оттук жив. Потупяк взе тази роля и се справи с нея. Така че, напразно се отнесох към него без особена почит. Тук със смъртта дружат по-крепко, отколкото с живота. Помогна това, че всички свои подозрения оставих за себе си. И без взискателен тон минах. И в Митината смърт никого не обвинявах. И за нашето стълкновение с Коля пред подполковника не споменах. Те тук имат извънредна логика. И сигурно извънредно вземане на решения. Биха ме утрепали – и край. Кой би ме пожалил? За тях съм същата муха. А за посегателството на тяхното „свято“ пък – съвсем.
Гробът е най-добрият саркофаг за всяка тайна. Още повече за държавна. Още повече цинков. После всичко биха приписали на нещастен случай. Скривайки протоколчето в дебела „строго секретна“ папка. Къде иначе? И едва ли би ми се удало да се отърва от образа „е, не му провървя на момчето“, даже на оня свят.
Ето къде животът изначално не е ценност.
Макар че, в другите краища на родните простори, той едва ли се цени повече.
Каква по дяволите перестройка?!
С травести-царчета, пребоядисани.
С наведени князчета.
Под маската – или уволнени в запас агенти, или бивши районни секретари.
С тях ли да строя светлото бъдеще?!
От което трябва да изпадна от страх.
Да си крия главата в своя егоизъм.
Не!
Че по-добре е да рискувам!
По-добре е да пробвам да заснема филм от нулата, без всякакво „светло“.
Даже охболистката перспектива с участието на елитните кашенски луди ме привлича все по-малко.
Уморих се да се убеждавам.
Искам да заслужа себе си с главна буква.
Плюеки на чуждото мнение.
И чуждата завист.
Още не е късно да се хвърля за нов полет.
„Ей така!“
Без лъжата.
Потупятина.
И бесовщина.
Без особености на националния лов.
На зверове.
И хора.
Избирам нов вектор.
По-далеч от любимата Дорогомиловка.
Която ме влече по-скоро вече по инерция.
И тук няма никакво предателство.
Измяна.
Просто ми се иска да се разбера със самия себе си.
А после, както се получи.
Ако си простя, то и мама и тате ще ми простят.
От две глътки чувствам увереност. Градусът ми добавя настроенчески непукизъм. При който винаги изчезва чувството за опасност.
Изучавам Коля.
Мълчи, втренчен в белия таван. Кефи се от всяка цигарна дръпка. Не мисля, че той ще заговори, ако не го попитам за нещо.
– На поляната място остана ли?…
– За кого?…
– Ами, за тези, които още не са легнали там… Времето им също ще дойде.
– За всички ще стигне…
– А как изглежда това там?…
– Красиво…
– …
– Особено като свети луната…
– Погребвате ли нощем?…
– Погребваме сутринта… Но се разхождам там нощем…
– Ти си романтик, Коля… Навярно си обичал да изпращаш нощем момичетата… И стихове си им чел…
– Обичам стихове…
– Пишеш ли?..
– Не, слушам…
– А кой чете?..
– Сами се четат…
– …
– Отвътре…
– Ценя…
– …
– Ценя тънката натура…
Съмненията в Колината вменяемост вече съвсем не ме плашеха.
Напротив.
Спиртът не само развързва езика, но и разтопява леда.
– Искаш ли заедно да се разходим?
– Не…
– Но защо, сега нали е нощ…
– …
– Никой няма да ни види…
– Не бива…
След две глътки дозрях до активност. Защото от бездействие не ми идваше нищо.
– Гледай… Това е много скъп часовник… Подари ми го баща ми… И ще го подаря на теб… Вземи… Само за петминутна разходка…
Почти рязко махнах от ръката си татковия швейцарски подарък за шестнадесетилетието и го сложих до бутилката.
Коля не помръдна.
А аз тръгнах напук.
Както ми се струваше, с коз.
– Там може да лежи мой приятел… Заради него дойдох тук… Той изчезна в Москва преди много години… Знам, че на вашите таблички няма нито дати, нито имена… Но ме влече да ходя между могилите… Беззвучно да го повикам… Аз, впрочем, съм също романтик… И също от дете обичам стихове… Ами, ако изведнъж той се отзове… Ако чуе моя глас… Той не може да не го познае… Няма къде повече да търся… И време няма… Командировката свърши… Утре вечер си тръгвам…
Коля разтегна врата на телогрейката.
Потърка шия.
Занервничи.
Мълчейки, запушил нова цигара, той не остави запалката на шкафа, а започна да щрака с нея. Както някога обичаше да прави Митя.
Нима можех мигновено да не нарисувам за себе си всякакви мистични паралели.
Въпреки външното спокойствие, ме тресеше. Не знам забеляза ли това Коля. Впрочем, едва ли моята персона толкова го вълнуваше.
Но след зазвучалите на кашлящата радиовълна The Doors, ме затресе още по-силно.
– Ти не трябва да отказваш, Коля… Ти си особен човек… А ако обичаш стихове, обичаш и хората, уверен съм… Може, когато се окажеш в Москва, и аз с нещо ще мога да ти помогна…
“Come on baby light my fire.”
Къде е миналото?
Къде е вечното?
Димът в стаята ставаше все повече.
И спиртът го правеше по-гъст.
Макар че изпихме само 2/3.
Без да бързаме.
Като че се целувахме, поред плюнчейки гърлото.
Продължавах да ръся глупости.
Защото трябваше да ги ръся.
Защото само те можеха да сломят Коля и да спасят моето въображение.
– Да тръгваме…
Аз трепнах, невярвайки, че този кратък призив е към мен.
Как да не пийнеш за това?
– Хайде, още по глътка…
И аз хванах бутилката първи.
И Коля не се церемонеше.
– Часовника вземи…
– За какво?
– За спомен…
– За това трябва да имаш памет…
– Ще размениш за спирт…
– Тук никой няма памет…
Твърдостта явно отличаваше Коля.
Истински руски характер.
Въпреки убитостта.
Със склонности на лидер.
И неприемане на чуждото разбиране.
Замлъкнах.
За да не отделя Сусанин от курса.
До срещата с кървавата луна бродихме дълго.
Коридори, врати, празни отвори.
Дълъг, с единствена лампичка, тунел.
И изведнъж…
От тъмата с лавина леден въздух ни хвана червен прожектор.
Той грижливо ни поведе по нежния, непипан сняг между хълмчетата.
И на един от тях, като че умишлено, ме задържа за няколко секунди.
Никога не съм дишал с такава свежест.
Никога не съм отрезвявал с такава скорост.
Мислех, че ще ме е страх.
А ми стана леко.
И съвсем не студено.
Даже позавидях на Митя.
Това е истина.
Че не кисне на претъпканото московско гробище.
В очакване кога ще „заселят“ някого.
Или завинаги ще изхвърлят от земята.
Сега за Митя бях спокоен.
Ето ти го истинското тайгово гостоприемство.
„Тук той е завинаги.“
Пулсът веднага намали честотата.
Великият гробар под краката не се бърка.
И не ме изхвърля от вълната.
Обратният ни път се оказа много по-кратък.
Да допивам не се наложи.
А и не ми се искаше.
Бутилката със съдържанието на дъното Коля натъпка в джоба си.
И тръгна.
Само успях да кажа: „Благодаря на този, който ни даде спирт.“
Вече до вратата, Коля промърмори, без да се обръща: „Той не даваше, аз го убих.“
Влакът мръдна.
Сбогом, Сибир!
В който не бях.
Сбогом, Русия!
В която със сигурност мога да кажа, живях.
------
P. S. Тогава, поради неопитност, още не знаех, че западът, като вектор, отдавна е претоварен.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 45, ноември, 2023
