Васил Славов - Строфи на кръвта
Васил Славов е роден през 1958 г. в София. Завършва английска филология в СУ "Климент Охридски ". Първата му стихосбирка - "Спомен за Потоп", излиза от печат през 1989 г. Същата година заминава за САЩ, където специализира литература в писателската програма на Pennsylvania State University. Автор на няколко сборника със стихове, сред които "7 часа слънце" (2004), "Американа" (2010), и белетристични книги. Включван е многократно в поетични антологии в България и САЩ. Живее със съпругата и дъщеря си в Питсбърг, Пенсилвания.
Беше заминал преди много години. Зад себе си остави гора и болна майка. Оправдания можеха да се намерят. Първата вълна на страшното обезлюдяване. Тогава още виждаше хора. Тогава говореше. Днес вече няма значение. Не познава никого. Никой не го познава.
Градът му остана наранен. Сетне градът се промени и забрави. Градът се отърси от емигрантите си. Както старецът тръска пърхота от ревера си. С досада и отвращение. Най-лесно е да забравиш. Удобно е да вдигнеш бяс срещу тези, които нямат сянка за ответ? Острота и вкривено клише, които утвърждават собственото ти присъствие. Освободихме пространствата. Заеха ги. Обсебиха. Пришълци от махали и паланки. Но нали изборът беше наш.
Първото нещо, което усети преди да различи миризмата, бе вкуса на непозната подправка – силен, недразнещ мирис. Метрото бе изхълцало с ръждясалите си врати. Тогава. Жълтодимна светлина криеше табелата на изписана с цифри улица, за която бе чел в романите. А той бе прочел всички романи за този град. Всички бяха прочели всички романи за този град. Купуваха книгите от някаква книжарница с влажни от витошкия дъжд витрини и четяха. Чакаха на опашки, за да четат, отиваха дори в предзорията. Четяха. Четяха.
Жълтодимната светлина… вкусът на непознато, който дращеше стените в това метрово подземие, облицовано със светлобадемови плочки. Толкова чуждо, въпреки прочетените книги. Обувките стягат, сетне го вдигат по стъпалата, които щяха да го въвлекат в пастта на града.
Градът на всички градове.
После, в някакъв стих, в някаква литературна програма, бе писал за спринцовката на Емпайър Стейт. На другия ден бяха седяли с Атанас и Любо. И Любо бе казал:
– Пиши сега, Васе. Докато среза е най-силен, докато най-новото удря окото. После, после ще свикнеш. Сега разчитането е най-добро.
И гладът бе добър. Най-добър. И сенките, и тази пара, парата на Ню Йорк по онова време, миризмата на наркотична пикоч по ъглите… когато идваше… и се разпукваше пролетта. Световен глад, световна бедност. Всичко трябваше да почва отначало. You have to be Johnny on the spot to get something in New York, бе казал някакъв циничен фак. Коректамундо. А какво можеше да гетваш в Ню Йорк? 25 цента, дето винаги падаха от разнебитения ъглов телефон до Маркс Плаза. Пред прага на тридесетте ти години.
Пролетната, романтична, наркотична опиканост на града.
Да, в началото на 90-те Ню Йорк вонеше. Хелс Китчен беше Хелс Китчен, на Осмо и Девето бяха складове и шит. По Първо и Второ не се минаваше до пропяването на петлите. А в Бруклин нямаше петли. Деликатност!
На Второ продаваха столовете за два долара парчето. Като тези, канцеларските, дето долната част на краката им е винаги остъргана. Баща му взе един. Той взе един. На първия трябваше да може да седне Атанас, защото нямаше къде да седи, а на другия трябваше да се смести някакъв допотопен „Епъл“, на който щеше да дописва книгите си. Слънчево беше. Довлякоха столовете до някаква стая. Вътре бе тъмно. А навън. Слънчево!
После… После Атанас написа книгите си, дадоха му орден „Стара планина – Първа Степен“, пък той го продаде на площад „Славейков“ за няколко лева и им каза да вървят на майната си.
Горе-долу бе така. Бе съвсем така.
Забравих на коя спирка слязохме тогава. Тъмно. Дъщеря ми се сгуши в мен. Погледна ме. Наведе се и повърна. Прегърнах я. Още малко, тате. Още съвсем малко. Бяхме взели метро от летището. Три куфара с нас. Нямаше средства за такси. Добре, че детето имаше жилетчица. Още малко, татко. Ето, отсреща е. А утре ще отидем… Очите ѝ са някак далеко. Добре дошла, Ели, в Ню Йорк. В емигрантството си, където те доведе баща ти.
Първата вечер на Ели бе в Гринич Вилидж. В студиото на Ванцети. Ето ти ключа, останете тук, колкото искате, аз изчезвам. Не се притеснявай. Колкото време трябва… толкова! Студиото на Ванцети, където бяха лющили гръб, където бяха спали на земята емигранти, писатели, художници, бараби. Преди да тръгна, Б. каза: – Когато стигнеш там, обади се на Ванцети и пратете на Милчо тази снимка, трябва да се знае. А на снимката – пребито момче от Възродителния им процес. Бях се обадил. Сега Гринич Вилидж приютяваше дъщеря ми.
Дъждът се рисува високо. Първо е загубен в мъгла. Търси себе си. Вдига пелената си. И слиза. Помагат му избягалите облаци. А те са толкова слаби. Прелетни облаци. Хвърлени с шепи. Падаше през процепите на облаците.
Тогава видя езерата. Огромните им огледала, които светеха върху зелената земя. А зелената земя стигаше до морето. Виждаше линиите на брега, очертани в дълги спирали. Бездихание. След тези часове.
Да, долу езерата бяха бездъхни. Мамеха в слънцето. Някаква нова и непозната принадлежност. Предстоящо запознанство? Тази зелена и могъща земя.
Езерата и небето ѝ. Америка. О, Боже!
Високо някъде плисна светлина. Всичко гърмеше. Улици, коли, таксита, хора, кучета… Гърмеше. И този гръм се вдигаше, отразяваше се във високите кафяви стени на сгради, отнели небе, и се стоварваше отново и отново, с незащитеното си ехо долу, отнасяше вятъра, забъркваше стъпки, миризми, дъх…
Без дъх, без дъх…
Ню Йорк.
Щрих. Ненужност, през която си преминал. Какво остана днес?
Брястовете на Сентрaл парк. Огромните им, разперени клони.
Може би и градът искаше да отлети…
Второ авеню, винаги някъде на Второ авеню, из този глад, из този вятър, в този град – там на Второ авеню, във времето, когато през 76-та, май в някакъв дайнер, Атанас се срещал с Кърт Вонегът, говорил за книгата си, а книгата със заглавие от стих на К. Павлов, прилепи някакви, не – славеите в Западния парк. Прилепи някакви и когато се срещнах с К. Павлов за пръв път, доберманът се усмихна и К. Павлов се усмихна, и говорихме за стихове и К. П. беше готин. Много готин. Толерантен. Та, за Второ авеню говорех. Седял на бейгълче на Второ авеню баща ми, говорил си с К. Вонегът и Вонегът му написал препоръка и казал добри думи за прочетеното, после, кога… в началото на 90-та май, праскаме с Катерина по Второ нагоре, нали винаги трябва да е напред и нагоре, нали сме дошли в Америка, за да е напред и нагоре, а вятърът ниже, пронизва, майката си трака, и казвам на Катерина, спомняш ли си какъв глад беше тук, а тя се смее, но телата ни тогава звъняха, казва, нито грам излишност; и зъбите ни тракат и вървим по Второ нагоре сред някакви предколедни ароми от улични картс, фалафели, пушеци, дрънкане, дрънчене, сирени, тропоти, клаксони – край – влизаме и купуваме, за пръв път ще си позволим, ще си купим нещо, освен преоцените гевреци от Сейнт Маркс – четири за един кинт, а на Катерина съм взел със стотинки от хамалуването във Вашингтон едно якенце, ама то нищо и никакво, тъничко, жалко и тя мръзне в него. Влизаме. Някаква „hole in the wall“, поръчваме крилца и две бири Ролинг Рок, а пък Ролинг Рок се прави на тридесет и четири мили от Питсбърг в Латроуб и там ходихме с Гари и с Рой, когато отваряхме магазините – зелена бутилка с конче, да, а в Латроуб магазин отвори Фат Джими. Та, за всеки има по две крилца, парче целина и сме на 15-тото небе, в NY небетата са повече, защото е топло за миг и душите ни са предколедни струни, и пеят, майката си трака, славеи – прилепи – няма такъв филм. Второ авеню е това, после, после кога, тези дни май се разхождаме до реката, прекрасно време, жълто някак и от жълтите храсти дъщеря ни играе с дъщеря си. Ист Енд стрийт. Тръгваме в това слънчево жълто и два блока по-нагоре, нали трябваше да бъде все нагоре и все напред, пресичаме Второ.
Дайнерът от 76-та го няма, „the hole in the wall“ от 89-та я няма, има едно усмихнато бебе, което пресича Второ в един красив, жълт ден.
Бях във Вашингтон, когато онзи румънски сатрап се въргаляше на някаква мокра улица. Мъртъв вече. Започнаха да звънят телефони. Обаждаха се стари приятели и стари врагове. Едните търсеха милост, другите – разбиране. Обаждаха се от Съединените щати, от Европа, от България, откъде ли не.
По онова време правех килими със Соруш – в складовете на Силвър Спрингс бе обителта, на хвърлей от Роквил. Пусто бе това место. Нямаше хора, освен собствениците на някакъв мижав мексикански ресторант. Custom rugs – разбира се, иранците въртяха бизнеса с килимарството, взимаха безумни цени и лигавите собственички от бреговете на Потомак плащаха. Килимарски някакъв контракт. После Соруш стана милионер и обзаведе всички игрални домове в Лас Вегас. Персийска му работа.Телефоните продължаваха да звънят. Аз се интересувах от това колко стотинки съм спестил и дали ще мога да продам някой от купените дискове на битака в София. За да отделя средства за самолетни билети. Когато дойде часът. А часът щеше да дойде.
По онова време бе започнал проект за реализирането на първата книга с преводна българска поезия в САЩ. Подготвяше се за учредяване „Американска Фондация за Насърчаване на Българската Култура“. Ще се върна в България, ще взема семейството си. Сетне ще дойда отново. Соруш се опитва да ме разколебае. Предлага ми партньорство. Ще откриеш наш нов офис в Балтимор. Не, Соруш, трябва да се върна сега. Виж, казва той, изложих на витрината килима, който направи. Да, виждам – коленете на бетона, shaving, against the grain, сандвич със сирeне на обяд, глад, три дни бачкане и цена от 4500 долара. Това е цената на Соруш. Килим, колкото да покрие пода на кухнята на майка ми на „Кораб Планина“. Готов съм за партньорство, но партньорство няма да има. Може би ще дойда след време; разбирам, че Парвис отваря офис в Калифорния.
Може би ще се видим отново, Соруш. Нека се ветрее килимът, направен от мен, нека се ветрее на витрината на Роквил Пайк – розов някак, с бели ивици – громка красота. За собствениците от Потомак. Ако имаш приятел, твой приятел от България – казва той – който има нужда от работа, кажи му, нека ми се обади… да, да, винаги ще наема момче от България, видях как работят момчетата от България. И се смее. Да живее персийско-българското сътрудничество. Да живеят онези срещи с хора, които повече никога няма да видиш.
Телефоните продължават да звънят.
Спомням си учредяването на „Американска Фондация за Насърчаване на Българската Култура“. Вашингтон. 1988-89. Огромен ентусиазъм. Неопитност. Няколко души, които искаха да помогнат с каквото могат, но вече бяха поуморени, може би пребрулени от емигрантства, борба за оцеляване и това вечно посягане към прокудителката-мащеха. Нямаше средства, имаше вяра. Смешно звучи това днес. Вяра, че ще бъде изградено по-добро. И те, със силите си, ще допринесат за това. Спомням си тичането, телефоните, интелектуално пърхане, което минаваше по периферията на емоциите, за да се влее в мътната река на вече калкулираната промяна, кована в неовакантените кабинети на ДС.
Но говорено е за това. До досада. Всеки е теглил нишката на мнението си с всезнанието на българския експертен лоб. Едни от тези, които трябваше да ни поведат, пишеха в небесата „Ибо Живяхме, Господи“, други се отричаха от думите си преди пропяването на първите петли. Трети просто предадоха.
Мисля си днес, докато кове отвън това декемврийско утро, пред идването на Коледа, че бе красиво – въпреки всичко, че за пръв път можахме да повярваме в идея, която да пречупи за миг вродения ни нихилизъм. Имахме земята си – най-красивият къс земя, имахме езика си, на който можехме да пишем поезия.
Сега, след много години, нищо не се е променило. Останали са, преживяли са нисколобовите хора с тяхната остървеност, светска непохватност, с примитивността на мислите и жалкостта на делата си. Но и това ще отмине. За да има отново вяра и възторг. За да въздигнем достойнството на родовете си и отговорността пред земята ни. Защото това е кръвният белег, който ще пренесем.
Ню Йорк. Някакъв таван и вана в центъра на кухнята. Мърлява работа. Мишките прескачат. Започвам като охрана в „Capezio“. In the Village. На Макдугъл. Седя в дървена будка и чета Уилям Бъроуз. Мислехме дори да го преведем тогава. Забравих публикувахме ли нещо. Но too naked е за мен този негов „Naked Lunch”. Но кой ме пита. Чеквам ин, чеквам аут, модно място е това „Capezio“ с балетните си обувчици и снимки на Баришников. Балетни обувчици. Но и аз ги разбирам тези пинизи. От Софийската опера. Номерът е да си подготвен. Все пак това не е – две напред, една – назад.
Отсреща е Арката. Безтържествено е преминаването. Сумрачно. Емигрантска работа. Приповдигнатост, която бързо се втънява. Началото на Пето авеню. Петнадесет минути преди затварянето Ланс пуска тази една и съща песен. Лигавосантиментална. Но опъва ги тези тънки струни на казашката душа. Деликатно някак. Само слънцето се е изместило по различен начин. Гледам навън и си мисля какво трябва да направя, какво мога да направя след като ударя ключа и пусна металните мрежи. Може би трябва да отида при Любо и да продължим да пишем текстовете му на онази раздрънкана „Ерика“, донесена от София. Той диктува, аз фраскам по изтритите от софийски мъгли букви, ражда се прекрасна книга. Или да подготвя материалите си в онези огромни, жълти пликове, изпращани към стария град. Огромните, жълти пликове, които никога не стигат навреме. Може би просто ще запраша към проклетата пицария до Сейнт Маркс и ще му ударя четири игри на червената кутия, където се стреля с пластмасов пистолет и анимирани фигури пищят до небето. Гинзбърг няма да е в книжарницата там.
Докато някъде дъщеря ми заспива, аз играя игрички; докато някой има нужда от мен, аз играя игрички.
Пиуу, пиуу…
Сейнт Маркс – долу, на East 7-th – апартаментът на Кероуак, сетне – McSorley’s Old Ale House, отсреща – театрите за безработни и аматьори, по-натам – кемпусът на Университета на Ню Йорк с онази малка градина, където водя съпругата си, докато чакаме детето.
Пиуу, пиуу… Може би някой има нужда от мен.
Кафенето е „Reggio“, пак на Mакдугъл, малко по-нагоре от „Capezio“. Избираме това кафене. За неделните ни срещи, за срещи в мигове, които можем да откъснем, а те не са много. Откъснатите мигове. Защото фриволности и свободност в Ню Йорк няма. Но все пак остава по някой час, в някое неделно следпладне.
Не знам, не си спомням зимни дни там, по-скоро топло беше, късно лято, есен някаква. Избираме си това кафене. Защо точно там, трябва да питам Ванцети. Наско го няма. Наско го няма от много време. Отиде си рано Наско, закъснял за прегледа, закъснял за сърцето си, сам – някъде. Но това е много, много след срещите ни, онези срещи в следпладнето в „Reggio“. Нарочно е нарочено това кафене. Ситни и килнати маси, орехово-британски интериор, снимки, портрети, европейски ароми.
Ванцети довършва „Семената на страха“. Ванцети е първият, който пише за лагерите и терора в Белене. Връща детството си. Престрадания си път. Намира време и пише книгата си. А Наско, Наско говори за Пловдив. Наско винаги говори само за Пловдив и ние с Ванцети сме засрамени, задето нашата софияно-пернишка лоялност нещо дава фира. Наско е в Ню Йорк, но Наско е в Пловдив. Кога – за сто годишнината на пловдивската рисувална школа, май, дават изложба на Наско. И той я прави. После идват тези Георги Йорданови, Павел Писареви часове, онази напъната комунистическа стръв и ярост. Наско е захвърлен. Тогава той оставя всичките си картини, тегли една майна на майните и идва в Америка. Идва тук, но душицата му си остава под онези тепета. И ние го кодошим. Абе, да си лоялен на Перник, на София – е едно, на Пловдив – друго! И се смеем. Все пак това е нашият час след пладне, между някакви две реки, зад някакъв океан.
После, после в Питсбърг, разбирам, че Ванцети и Наско продължават да се срещат в „Reggio”, понякога баща ми също слиза от Ъпстейт Ню Йорк и е с тях, Мишо Слона – и той. Идват приятели, авери, новодошли. Ванцети пише и издава книгите си, а от Наско получавам няколко драснати думи:
07.7.91
Драги Васко,
Не се сърди, че забавих отговора. И аз се боря за „леба“. Откак си заминал, работя при „Андропович“ – магазин и склад за кожени палта – склададжия и момче за всичко. От 10 до 7-8 часа за 6 $ на час, сравнително много, много добре. С Ванцети се разбрахме за петък в кафето. Все още не съм нарисувал нищо, бих могъл да рисувам събота или неделя. Новините от България не са добри. Най-сетне получих адреса на Иван Теофилов и ще му пиша, дано се обади. На мен също много ми липсват нашите раздумки в Реджио. Сърдечни поздрави. Обади се.
Ат. Зг.
Днес си мисля – не, нямаше зимни провождания в онези срещи в „Reggio”, защото си беше и си остана бавното, есенно следпладне. Или следлетното следпладне. Загубихме ли го? Не.
Виждам ги там – Ванцети и Наско.
Сейнт Маркс е днес. И без това нощта ще затвори небето. И без това светлините ще откажат угасването си. Сънят ще реже и ще обещава. Триумфалната арка пред „Capezio“. Триумвират на съмненията и тази лигава мелодия петнадесет минути преди затварянето на деня. След което ще започе търсенето на посока.
Книгите ще видят рождеството си, „Capezio“ ще бъде обкован с шпертплати, в приземието му ще цъфне „Dog Wash“ – кучешко обновяване, обновление или нещо си, дъщеря ни отдавна вече ще живее в същия този град. Може би някой, все още, има нужда от нас.
Пиуу… пиуу.
Пак там – среща пред Арката. Неделя сутрин. Неделите са ни свободни, надница и половина дават в неделя, но сега неделите ни са свободни. Обадили са се от София. Едно издателство на един нов Демократичен съюз няма компютър. Трябва да съберем стотинки, кой колкото може, и да купим някоя стара машина. Може и използвана да е. Срещата е под Арката. Същата Арка в началото на Пето. Ден преди срещата се обаждат и казват, че някой е направил дарение. Издателството ще печата вестника си и тънки книги с поезия.
Ние ще чакаме гостите си, с надеждата, че нещо ще се промени.
Не знаем тогава колко бързо може да се продаде човек, не знаем, защото сме мълчаливи, и емигранти, и готови да направят това, което трябва. Старомодна работа.
В онази неделна сутрин, може би, е започвала надпреварата. Онази неделна сутрин, може би, там, отвъд океана, е била сутрин на отричане и обричане, сутрин на продажби и предателства.
И така. Ню Йорк бе опитът на Бог да направи обитателите си полубогове. Старият закон на този град бе: „You have to be Johnny on the spot to get something in New York”. И хиляди емигранти, от кол и въже, се опитваха да догонят скорострелността на Джони и в същото време да бъдат собствения си Йоан, собствения си Кръстител. Защото в Ню Йорк не раздават, как се казва, „free samples“ за жестовете на кръщенето. Защото в Ню Йорк нищо не се дава, нищо не се получава в трогателнa съпричастнoст към меките ти, бадемови, източноевропейски очи. Get used to it! И тутакси ставай Johnny. Йоан! Метафори? Ню Йорк? Всички нюйоркски метафори, всичко казано за този град е дъвкано и предъвкано от тук чак до Фили. Заповядайте в царството на града, където единственият абсолют е анонимността! Заповядайте в the „boot camp“, след който започва оцеляването.
Спомням си история, дето може и да изкривявам от време. Пристига в Ню Йорк българският Одисей, красавец, минал през лагерите на Италия със сборник български стихове и ножка в чорапа. Разтваря ръце, авера, на Бруклинския мост, същински „Jesus the Redeemer”, само дето в погледа му има по-малко смирение и повече дива решителност и цепи с българския си рев пролетния дъх на града, ухаещ на цвят и пикоч: „Дойдох най-после тук, мой Ню Йорк! На колене сега ще падаш!” Ехе, така се стъпва в този град. И Бог се прехласва, защото това е то, такива чеда си е отвъждал той до тези реки, тук ги е събирал в шепата си и после ги е разпилявал по голямата, красива земя. И са тръгвали чедата емигранти, пилигримите на надеждата, и като героя на Бъниан са казвали: „Три неща притежавам, като поемам надолу, по реката: Библия, Пушка, Жена си!” И това не е болезненото пътуване на Курц, това не са съвременните плацикания по ручейчетата на политическата коректност. Стърнища ще се прекосяват, държава за чудо и приказ ще се вдига и това става, pardon my French, брате мой, с библия, пушка, жена! Вдигайте фургоните, денковете, и следвайте, мои нови brethren, зелената светлина на хълма! –
„And for a transitory enchanted moment man must have held his breath in the presence of that continent… the green breast of the new world…
The last and the greatest of all human dreams.”
Kъм тази мечта са тръгвали бащитe ни, дядовците ни и са вадили от куфарите на Ellis Island най-чистите си ризки, все едно че с ангел ще се срещат. Пък и не е ли била ангел тази Статуя, вдигнала се над огнените, лумнали пръски над океана. И плач е била, и радост, и грижа.
Oт усилията на българския Одисей, на всичките тръгнали Одисеевци, от глада на новодошлите, от надеждата им се е учил Бог, когато им е нашепвал вечер. И там, в сънищата си, Одисеевците с уморени ръце са разговаряли със семействата си, останали в далекото, насън са се виждали как градят, как помагат и плод дава това, което докосват. А Бог е гледал и вдигал летвите на тестовете си, според изискванията на всички преселения.
Когато удари вятърът, когато прегърнеш в страшния студ жената, която те е последвала, когато в очите ѝ прочетеш тъгата по още недошлото тук дете, тогава изборът може да е само един.
Стани полубог и спечели божията благословия!
Сред хлебарките, дето идват със запалването на лампата, с грашката от китайския дюкян до ръждясалата вана в средата на кухнята, със средствата за храна – осем долара на седмица, с гевреците от Сейнт Маркс до щракането на игралката в пицарията под мястото, където спиш, в зъзненето на зъбите ти, върху които се обучават студенти-зъболекари, ти се опитваш. Doing your best! И когато спреш, за да поемеш въздух, когато до теб, от далекото, достигне гласът на детето, разбираш, че твоето най-добро не е достатъчно, защото още трябва, и само тогава… „Get up, you, son of a bitch!”– както казва филаделфиецът Мickey. Още трябва!
Свободата – право на избор? Избор, след който, лишен от всякакъв избор, започваш изкачване за отстояването му.
И там, на асфалтовия покрив на мястото, избрано за твоя първа спирка, в някакъв неделен миг, поглеждаш към бетонните вълни над Гринич Вилидж. Туфите от пара се вдигат, вдигат и се сливат с облаците. И с тях поемат нагоре мъгливите ти колебания, думите, избъбрени напразно. Затваряш очи и до теб достига единственият пасаж, който има значение днес, тук, върху този нагорещен асфалт. „Отказвам да приема края на човека.”
Тук е само началото. Моето, нашето начало.
Това е първата страница на емигрантската ни Книга. Ню Йорк!
If you can make it here, you can make it anywhere!
Разделяте се в някакъв топъл ден. Тогава, напуснал завинаги този град, минал до сенките на Веразано Бридж, поел към красивите полета на новото място, отредено за спирка, твоя и на семейството ти, проръмява. Блесва над Апалачите и там, над високия им мек контур, виждаш за пръв лицето на Бога. Изпраща те. И защо ли беловласата му грива ти напомня за дивата разрошеност на Уитман?
Светва пред залеза и докъдето стигат очите – „стръкчета трева”.
Червените планини. Не можах да стигна до Червените планини. Единственото място, където можеш да намериш ехото си. Напред! Към високите им ветрове, към сухата земя, разсечена от каменните артерии на пътя, към самотната земя. В старото време имаше газениче за чай, кафе, сухар за пътя, нож – за одяланата съчка. Защо се вслушахме в чуждите думи?
Направихме това, което трябва, по дяволите. И това, което не трябва, и него направихме. Отговорихме на всички мъртви, построихме домовете си, силни домове, като тези на дядовците ни, на прадядовците ни. Сега затваряме тефтерите на човешките си отговорности. Пречупени от време и от ветрове.
Червените планини.
Червените скали, проскърцването на змията, тризъбците от тихост и от самота и тези луди до безумие звезди. Да дочакаме този изгрев.
Незнанието, на което сме обречени. В този къс отрязък. Преди да се обърнеш, за да видиш, че вятърът е минал. Вече. И пътят в началото на route 66 започва с бялата къща. Белият замък. Да, разбира се, ще изкарам my kicks on route 66. No doubt about it, man. И в края на пътя ще е океанът. Зеленият. Както в края на пътя е морето. Там. В незавръщането ти. Следкрайният прах ще се разсипе от скалите на Роки Маунтънс. С широк и празен жест.
Трябват вятър, обветреност. Роки Маунтънс. Не съм бил там. Никога не бе оставало време. Когато не ти остане време, се научаваш да цениш пропуснатото. Вероятно е ветровито, мисля си. Може би сутрин. Варовиците ще споделят пепел и прах.
Днес чувам гласа на детето си. Детето ми е станало майка. Опитва се да пренесе спомените и пътищата. И няма нищо по-красиво от това. Дъщерята на детето ми танцува. Това е прелистването. Новата страница, която трябва да споделим. Никога повече няма да се наредиш на опашка пред спрялото време. В началото на пътя остават или бялата къща, или къщата на баба Яга. Която варварите запалиха. Днес хората, които бяха част от живота ти, носят мрежите си. Пренасят сенките и мълчанието си.
И онзи брадат пияница, който казва: „Това, което разбрах в този живот е, че навсякъде могат и без мен.“ Хората, с които си споделял живота си, няма да се върнат. Винаги е началото на път. Route 66. Вероятно най-доброто от всички начала. Рокабилия от безкрай. Библия от вятър. Този път ни принадлежи. Принадлежеше ни. Още тогава. Спомняш си.
Не бяхме ли ние на този път? Riders на презокеанския storm. Нали сме още живи. Нали още мърдаме.
Той се смее. Високо се смее. И купуваме сандвичите си от някаква среднощна станция, в някакъв лес в среднощноизточните щати. Но това не са Роки Маунтънс. Няма каньони, които да ни отнесат. Да ни повлекат, да удавят. Няма ветрове, които да възкресат. Спрели гори само. Влажни от стръмност. Ще стигнем ли до червените скали? Кога ще стигнем до червените скали?
Какво ли не бих дал сега за белия дайнер, хвърлените на горещата ламарина яйца и прегорелия бекон.
Get your kicks on route 66.
Червените скали. Единственото место, където можеш да намериш ехото си. Високия им дъх, сухата земя, разсечена от каменните артерии на пътя.
Защо пишете върху скалите, мили мои? Какво изписвате върху скалите, мили мои? Мечтанията си? Не изписвайте мечтанията си. Те са само контур отвъд неравната линия на хоризонта.
И замръкваме някъде, и пристъпяме в замръкналото с книгите си. Ще изпием предзорното си кафе, позорното си кафе и ще поемем нататък, в мастиленото на една нощ, която няма да е чакана. И в спирането ни след часове ще отворя, отново ще отворя книгата и ще прочета онези строфи и писаното за онези строфи, тихи строфи, онези диви строфи. Ще изпием това позорно кафе, предзорно кафе, man. Загубени за всички, загубени за себе си. Какво бе това човешко покръстване, продължило цял живот. Защото това е пътят ни. Ще ни спаси ли route 66. От това страшно замръкване.
Нека пътуваме сега. В тази нощ. С книгите си, в абсолюта на недописването им. Нека се смеем до небето, което не може да видим. Нека мечтаем. За една далечност, която, може би, няма да бъде споделена. Децата на децата ни ще стъпват високо. Къде са ветровете и какво ще донесат, когато скалите вдигнат камбаните си.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 45, ноември, 2023
