Стефан Гончаров - Търпение
Светкавиците огряват нищото. Отсечените брези заобикалят труповете. Нощта дърпа спусъка и политаме надолу в празнината на Стефан Гончаров.
Александър Арнаудов
слюнката ти –
тел пълзяща по найлоновите ми слепоочия
светкавицата на телефона
огрява нищото (обелва
огледалото и изтрива
луната над раменете ти)
обезглавена летиш
под снега на затвора
чакахме зимата
пързаляхме се по гръб на горещия цимент
и си представяхме как
някой ден Нефтликс ще екранизират
все още ненаписаните ни жития
(щяхме да забогатеем
заровени в двора на някой диктатор)
следобедите мажехме с кал
обгорените тела на онези манекени
с които ангели се чукаха зад Мобексперта
и в немите им пози разпознавахме
обещания край на лятото
(който така и не дойде)
търпение
гълъби събират чуждото време
с крила оплетени в костите на вятъра
улучваш ги с поглед
в деня преди първия изстрел
(чакал си толкова години вече
сърцето ти е куршум)
нощта дърпа спусъка
и политаш надолу
с празни ръце
зачеваш походи в нощта
кална и мокра си
като отсечена бреза
заобиколена от шестващи трупове
и матови треви (почернели
от процесиите на вятъра)
в кухините ти се люлеят
побелели кичури
спускащи се
от напуканите черепи които плуват
като памучни лодки в саждивото небе на Берлин
надничаш уморено
в собствения си
изхабен от възкресения гроб
и за пръв път забелязваш
безразсъдната форма на вечността ни (грапаво кълбо
от сплетени въжета и телени нишки)
сгушваш се в юмрука на луната
(малкото останало от двуглавия ти торс
заспива и се буди едновременно)
и неволно започваш да се молиш на Бог
да посегне на живота си
за последен път
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 37, март, 2022