Цветелина Манова – Кандид
Цветелина Манова e родена през 1985 г. в град Варна. Завършила e Френска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ и магистратура по Лингвистика на романските езици в град Лион, Франция. Има следните отличия: Конкурс за философско есе „Младите автори на обществената промяна”, 2004 – гр. Варна, трето място, Национален конкурс за поезия „Веселин Ханчев”, 2009 – трета награда, Национален конкурс за поезия „Веселин Ханчев”, 2010 – втора награда, Национален конкурс за къс разказ на Община Варна, 2011 – първа награда, Конкурс за литературно есе на Фондация за социални и хуманитарни изследвания, 2011. Автор е на две книги с поезия: Lepidoptera (2011, на български) и Siroles(2013, двуезична версия на френски и български език). Работи като Instructional Designer (Digital Learning Manager) с френски и английски език.
Кандид
Няма смисъл
да вървиш по света
да търсиш смисъла
да се променяш
Има смисъл само
в самоубийството
на охлюва
който чупи сам
черупката си
Черно под очите да ме гледат вълците
J’étais prête à graver ton image
à l’encre noir sur mes paupières
Черно под очите
да ме гледат вълците
и да се питат
ден ли съм
нощ ли съм
сън ли съм
Черно под очите
та да плаша лястовиците
да заспя и да не се събудя
повече
с успокояващото отчаяние
на жеста
сутрин сама да си слагаш
прокобата
вечер сама
да си я изтриваш
Нощем сама
да се хващам
как се взирам
през прозореца
и да се питам
ден ли си
нощ ли се
сън ли си
Събуждане
Безнадеждно
знаеш ли какво е
да не чакаш повече
сто години да мълчиш
и да проспиш живота си
а когато най-накрая се събудиш
да си брадясал остарял и сам
да си се променил дотолкова
че и огледалото пред теб
да се уплаши
Aла небето над главата ти
до безнадеждност да е същото
Безименната
Никога не забравяй името си.
Защото онези, които забравят името си,
не могат да се завърнат у дома…
Миядзаки
И после тебе – нищо
прах…
…бенгалски огън
някаква трева
надиплила до кръв
спиралите си…
…трева която гали
като бръснач
и шепне като вик
в която коленича
Навеждам се
ала не чувам
нито звук:
вече даже и тревата
е забравила
името ми
На голо
Какво ли е да се отдаваш
без да те е страх от сблъсъка
най-крехката струна
най-нежното падение
най-тихите сълзи
прокапали след есента ни
да забравиш
Като куче да легнеш
да оголиш корема си
да дочакаш ръката
която ще те прониже
разпори
удари
...Или погали така
че от тялото ти
да почнат да никнат
цветя
Stone age
Не ме учи как да съм огън
бог на хаоса
сестра на ужаса
син на разрухата
Да съм вода:
да капя вечно
непрестанно
тихичко да се
раз
па
дам
Нито пък въздух: да избягам
несъществуващо-стихийна
отвъд непристъпните гори
на земния си ад
Научи ме да съм камък
да крещя непоклатима
с неумолимия вик
на хилядолетно
мълчание
Есенна елегия
Ще изгорим
тъй както шумата
през есента
в гърдите стон
в утробата хралупа
животът ни
ще мине като сън
а после просто
зимата
ще ни
затрупа
Последната приказка
И чуй:
останала ми е
една последна приказка
два-три прилепа във шкафовете
два-три скелета в долапите
един оголен в мрака нож -
по който да познаеш че съм Аз
две-три неща за казване
две-три меса за рязане
и нищо друго
пустини –
бяла плът за късане
пустини –
бели страници
сред които
да крещя
без глас
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 51, март, 2025
