Цветелина Александрова - В ролята на

В ролята на

Какво ли си мисли, като ми се усмихва така и ме гледа право в очите? Отпива бавно от коктейла, на малки глътки. Хубава, мила, забавна – точно такава, каквато я създадох.

Аз те създадох, ей! Като Господ. Да нямаш други богове освен мене.

Не като оная развратница, която ме предаде след двайсет години брак. Не. Този път няма да го допусна. Ти ще бъдеш само моя с всички параметри, които ти зададох. Съвършено тяло – източени крака, заоблени гърди – нито прекалено големи, нито съвсем невзрачни, крехки раменца – така ми идва да ги нацелувам, да ги изпохапя – кльощави, безпомощни, кокалчето леко щръкнало под тънката обвивка. Фина, но не твърде слаба – приятно закръглена където трябва – идеалната ми половинка. И умна, много умна – няма начин да бръщолеви глупости и да ме излага пред хората. Истинска дама – знае как да се облече – хем секси, хем стилно. Премерена до връхчетата на миглите. И точно това съвършенство, тая принцеса с перфектно овално лице, кадифена кожа, големи тъмни очи е моя. Само моя. Завинаги.

Брей, какъв сън само! Аз да задам параметрите. Ами да, това е единственият начин със сигурност. Няма как да ме разочарова, ако сам съм я направил. Вероятно. Но иначе тя съществува вече, някой друг се е погрижил, жива е. Така че със сигурност няма да отговори докрай на очакванията ми. Ето, два дена вече чакам да ми каже едно здрасти. По-добре да я изтрия – явно е твърде надута. Или някакви игрички играе – нарочно не пише веднага, прави се на интересна. Можеш ли да ги разбереш? Жени. Дреме ми. Не искам игри. Не искам драми. Искам топла, добра, усмихната и моя жена. Да е до мен. Да е с мен. Толкова много ли искам?

Хайде, ще я трия. Хубава е, ама заради едната хубост няма да се хабя. 

А, отговорила е. Преди малко. И е будна – сега в 3 през нощта? Странна птица. Приятно ѝ било да се запознаем, но трябвало да заспива, че след два часа ще става за работа. Ами лека нощ тогава, ще ти дам още един шанс.

Макар че. Почти съм сигурен, че нещата ще се развият по шаблона. Вечеря, кратък стандартен разпит – жена, деца, работа – ако е по-глупавичка; ако е по-умна – прикрит подробен изпит с елементи на разсъждения, комбиниран с разни психологически капанчета. Ако не е безнадеждно глупава – втора вечеря и може би секс. Ако е по-умна (или по-пресметлива) – две-три-четири вечери преди секса. Ако се получи секса – месец-два и започват капризите, сценките, обсебването. И неизбежната досада. И – довиждане. Така е, като няма вариант да задам аз параметрите.

И все пак – като гледам как нежно се е усмихнала на снимката и как подканящо ме гледа, как да не опитам да я опитам. Да погаля това тънко вратле. Да заровя пръсти в тия коси с цвят на печен кестен. Може пък сценарият с нея да е по-различен. Може просто да ми се усмихва, докато ѝ наливам изстудено бяло вино, да ме гледа право в очите, подпряла с ръка брадичката си, да се накланя цяла към мен, за да чуе по-добре какво казвам, да се смее с глас, докато ѝ разказвам някакви глупави шеги – не защото ѝ е смешно, а защото ѝ е приятно да ме слуша. И после – в края на вечерта, която никак няма да ми се иска да свършва, да сложи доверчиво малката си ръка в моята, за да я обгърна и да не я пусна никога вече. Може пък и така да го изиграем.       

Не преди 

Докато наблюдавам маршрута на лъжицата с таратор до устата ти и обратно. И как методично, бавно поръсваш сол с дървената шпатула на солницата. Разбъркваш. Пак посоляваш. Пак разбъркваш. Загребваш, подравняваш в ръба на купата. Лъжицата се издига и описва съвършена парабола до устата ти, която съвсем леко се полуотваря, готова да я поеме. Аз отпивам миниатюрни глътки от изстиналото сутрешно кафе, пушейки поредния айкоз. За трети път ти описвам, добавяйки нови подробности, как съм се чувствала през отминалата седмица без никаква вест от теб. Че това не е нормално или аз не съм. Масата е нелепо празнична, отрупана с кошнички цветя от учениците. Герберите ухилено ми кимат, а твърди червени пъпки от декорацията на букетите се пъчат глуповато насреща ми. Ще излизам с приятелки и се гримирам. Четчица-нож маркира в зелено клепачите. Десен – ляв, десен – ляв.

– Добре, кажи ти какво мислиш.

– О, много е хубаво – лъжица, преглъщаш.

– А? – по-светъл нюанс – ляво – дясно – перфектен разрез на влажните ми очи.

– Гримът – много е хубав, такава си хубава. То даже няма нужда да се гримираш – много си си хубава и без грим.

– Ама аз питам за отношенията ни какво мислиш. Ти какво искаш, питам.

Пускаш внимателно лъжицата в бяло-зелената смес. Оглеждаш ме с интерес.

– А червило ще сложиш ли?

– Да, накрая. Защо?

– Защото отгоре си уау, а надолу няма – загребваш пак лъжица, подравняваш. Как пък толкова спретнато пътува тая лъжица, една капчица не беляза пътя.

– И все пак – какво искаш ти от тези отношения? Ако изобщо могат да се нарекат такива.

– Да са прости.

Прости. Ами като таратора – краставички, мляко, олио, сол, черен пипер – лесно се дъвче, лесно се гълта, разхлажда, доставя необходимите соли и течности на организма. Простичко и ясно.

– Аз съм готова.

– Ммм, вече и с червило. То наистина, защо толкова се гримираш. Най-много някой друг да те хареса.

– Е, няма проблем. Вероятно и за него ще съм сложна.

– Ха-ха, да.

– Е...

– Но по-добре за мен – усмихваш се с онази най-първата усмивка от когато се запознахме – свенливата, затаила дъх, която от раз ме въздига в едно от седемте чудеса на света, колкото и да ме е яд на себе си за това. И за добре познатите тръпки, които ме побиват. 

Гррррххх – изгърмолява отвън и изведнъж се слива в порой. Стена от дъжд.

– Природата май не иска да излизаме – все така се усмихваш.

– Не знам за природата, но аз обещах.

– Да. Ами хайде. Щом си обещала.

– Е, ще почакаме малко да поспре. То няма да се слива все така.

– Ами. Природа.

– Ще изчакаме, нали сме с кола – протягам се към айкоза.  

Посягаш към ръката ми. Пръстите ти са топли. Природа. Изпразнена от съдържание, изпълнена с теб.

Не преди този проливен следобед... си мисля по-късно, докато крача по мократа широка Витошка – свежа, задъхана, съботно-вечерна. По широкия ѝ гръб се разливат смехове, проблясват женски глезени, почукват токчета.

Не, отпреди не понасям таратор.         

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024