Станислава Станоева - Квантова механика

Станислава Станоева е родена в Пловдив. Завършила специалност „Българска филология“ в ПУ „П. Хилендарски”. 

Автор на стихосбирките „Смъртта на палача” (1999), „Полет в камъка” (2003), „Градове и други острови” (2009), „Теория на всичко” (2012), „Форми на живот“ (2017), „Божествени частици“ (2020).

Има множество публикации в български литературни списания и вестници, както и десетки награди от национални и международни литературни конкурси. 

Нейни стихове са включени в Международен балкански сборник, Истанбул 2007 г., Юбилеен сборник на Лондонското поетическо общество, Лондон 2009 г., сборник „Лирика 2010” на НДК, София 2011 г., Антология „Литературен Пловдив“, издадена на немски език в Магдебург, Германия 2014 г. и Антология на българската поезия – XXI век, София 2015 г.

Стиховете й са преведени на турски, английски, немски и норвежки. 

Квантова механика 

(Суперпозиция)

Остана ли,
никога няма да опознаеш 
онази, която си тръгва.

Тръгна ли,
никога няма да разгадаеш
онази, която остава.

Като котката на Шрьодингер си играя –
по-малко мъртва,
повече жива.

Сизифов комплекс

Вървя по стръмното.
Годините се свиват.

Търкалям своята вина по сипея
и я зазиждам.

Да оковеш смъртта
е като да прекъснеш линията на живота.

Привързвам се към наказанието с митологии.
Стокхолмският синдром е вкоренен в сърцето ми

От камък са минутите и все по-трудно
по стръмнината ги придвижвам,
но те не падат по очи,
обречени да са безсмислен жребий.

Не може никой да измисли този свят,
освен ако не е
особен разказвач на приказки
или самотен гений.

От епоса строя врата за живите.
През нея преминаваме последни.

Издигам дом, във който да побирам
отпадъци от върхове
и бездни.

Късна пролет

Децата на гларусите пораснаха – 
отесня им покривът. 

Цветовете прилежно утихват,
светът става все по-малко шарен.

Един бамбук се засели в двора ми
и засънува зелената си голгота.

А в атомния часовник добавиха
една допълнителна секунда 
                                      към живота.

Мълчание 

Стоя и наблюдавам как звездите
изпращат своето далечно минало.

Живея сред физичните закони,
които още никой не е виждал.

Гадая по отсечените дънери
кога и как ще се роди Месията.

Дърветата поникват тъй невинни,
а после стават кръстове за смелите.

Гръбнакът на деня е счупен от умори.
Под патериците строя гнездо за ангели.

Смъртта е обиталище за живите –
последната ни форма на мълчание.

Персеиди

Дядовци гонят комари с бастуните.
Влюбени двойки притискат между себе си мрака.

Няма отдавна светулки във парка,
само цикади пищят до полуда в тревите.

Пропуква гръбнакът на главната улица.
Бавни таксита тропосват топлите булеварди.

Толкова звезди изсипва небето
и нито една не успяваш да хванеш.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022