Станислава Рашева - В смъртта на тялото

Магистър културолог съм, със специализация в древни култури – Тракия, Гърция, Индия и Египет. Скоро защитих докторантура по философия в Софийски университет, като задълбах в древноиндийската философия. Имам публикувани научни статии, споделяла съм интересите си в научни форуми и конференции. В момента подготвям издаване на монография.

*
Да съм камък на дъното,
буйна река над мен да препуска,
да ме галят водите й,
да ме бият тревите й…
Ще гледам през полите й слънцето.
Воден мъх да полепне по мен
нежен, тъмно зелен…
Да съм брънка от Всичкото.
Копнея!
Да съм камък на дъното.

Медитативно

Погледни в окото на мравката,
не е трудно,
без лупа се вгледай.
Ще откриеш,
че в черното има по-черно
И ти нищо не знаеш за черния цвят,
в който всичко потъва
и не се връща назад.
Животът ти, ръцете, очите ти…
превръщат се…
засмукват се
в непрогледен
мрак.

*
Пресъхнало от вечност
морето се завърна.
Заличените от години
пясъчни стъпки
бродят възкръснали.
Скърцат в мен спомени
удавници с камъни вързани.
Морето се завърна за мен…
Близна ме с порив
далечен, студен.
За теб
отдавна съм пяна.

*
Рисувам тъмнината
Като врата.
През нея влизам,
съзирам себе си –
сама...

*
Студ в шатрата
на чувствата.
Търся утеха
в смъртта
на тялото.

Закуска за ангели

Любовта ни умееше да пише.
Присъствахме в света ни
без срещи, без целувки и докосване.
Само думи пресипнали
и препинателни знаци
замислени.
Бързо изтриваш…
Небивало е било...
А изтритите думи
отиват в рая,
пируват с точките, запетаите,
многоточията, целувките...
Преподреждат се.
Пишат като приживе
любовни послания.
Смеят се ангелите.
Веселят ги
човешките чувства
плитки… нетрайни.
Ангелите се хранят с думите.
Многоточията остават.
Връщат ги на хората.
С теб сме в безкрайно
многоточие
или
дори
междуточие.
По-смелия
да натисне спусъка.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021