Слави Томов - Първото лице на Катрин

*
По онова време светът беше много млад и аз бях доста богат. Имах два чифта изтъркани еспадрили. Една синя и една бяла риза почти избелели от носене. Два чифта blue jeans и няколко кенчета бира. Пишех тогава голям роман. Романът на живота ми. Щях да надмина Joyce в Ulysses и Malcolm Lowry в Under the Volcano. Пишех по цял ден, но никой не се интересуваше от мен. И като ми писнеше, ходех да залагам на боксови мачове. Така. Един ден късметът ми се усмихна. Играеха Diaz срещу McGregor и аз, взех че заложих на Diaz. Епилогът на двубоя беше зрелищен. Diaz спечели с "гилотина". Събрах си аз парите, натъпках ги из джобовете, сетих се за Fante, забравих Fante и отидох в първия шивач да си поръчам костюм. Исках да е бял. Елегантен. С вталено сако. Взе ми мерки. Следобеда съм можел да мина да си го взема. Купих си и шикозни обувки от естествена кожа. Риза. Тиранти. Механичен часовник. Афтършейв. Купих си и портфейл. Излязох аз, и си взех костюма, по мярка ми беше. Изглеждах като денди. После си купих и сламена капела и тръгнах към доковете. Вървях към доковете и всички хубави жени се обръщаха да ме зяпат. Зяпаха ме, но аз се правех, че не ги забелязвам. Седнах в един бар. Поръчах си бира. Както си стоях, две красиви куртизанки се мамърдаха на масата ми и си предложиха услугите. Баста. Нямах време за несретни жени. И тогава я видях. Стоеше встрани. С бяла рокля. Приличаше на кралица, която жалее. В погледа ѝ имаше някаква течна меланхолия. В косите си бе втъкнала жасмин. Станах и се доближих до нея. Целунах ѝ дори ръката. Тя леко се смути и зарови в чантичката си. Казах ѝ че съм джентълмен и да не се притеснява. Извиках ѝ коктейл. Заприказвахме се. На третата ми бира станах по-дързък и направо я попитах за цената ѝ за цяла вечер. Каза ми я. Щях да се срутя от стола. 5 бона. Уверих я, че ще дам парите. Уверих я, че не искам нищо друго, освен да ме хване под ръка, да преминем през главната улица, за да ни видят всички и после да танцува с мен. Тя ме погледна, попита ме, дали не съм нещо loco, но я успокоих, че съм с всичкия си. Извадих звонка, сложих го е дланта ѝ, тя го взе и го мушна в корсета си. Тръгнахме. Исусе, тази жена сякаш караше земята да се върти още по-бързо. Дланите ми започнаха да се потят от притеснение. Всички ни зяпаха. Чух зад гърба си подмятане дори: Хей, Арман, страшна мацка си хванал бе. После свихме към плажната ивица. После влязохме в някакъв бар. Танцувахме в този бар. Когато се уморихме, седнахме. Аз се опитах да я целуна, но тя ме отблъсна. Това не влизало в уговорката ни. Пак танцувахме. После отидохме във втори, трети бар. Часът минаваше удари 12. И както си танцувахме в поредния бар, изведнъж тя се отскубна от мен и се затича. Последвах я. Когато я настигнах я сграбчих и едва не я съборих на земята. Възнегодува. Какво съм си бил въобразявал? Времето ми било свършило. Хванах я за китката на ръката. Изохка. Каза, че ѝ причинявам болка. Отвърнах ѝ, че съм влюбен в нея. Тя ме нарече простак и арогантен тип. После помня, че двама типа ме доближиха и ме накараха да я пусна. Нямах намерение да я пускам. Изведнъж, усетих силен удар в лицето си. Свлякох се и се свих на две. Последваха още удари. Не зная кога съм се свестил, но когато се изправих, всичко ме болеше. Дрехите ми бяха разкъсани. Устната сцепена. Ръмеше ситен дъжд. Тръгнах по една улица, за да си намеря такси и да се прибера. Но таксита нямаше и вместо тях ми се провидяха тикви, които приличат на каляски. Продължих надолу, свих в друга улица, после във втора, трета, нали знаете оттук нататък как завършва приказката?

Първото лице на Катрин

През една неделя, заедно с Катрин и Pauliska лежахме на леглото. Хапвахме праскови, пиехме шампанско, четяхме "Заблудите на сърцето и ума" на Claude Prosper Jolyot de Crébillon;. Катрин ни говореше за покаянието и някакви специални молитви, които много помагали, късаше страници от Библията, бършеше ръцете си в тях, след това ги стопчваше и ги хвърляше из стаята. Беше чуден летен ден, миришеше на мента и канела, небето бе инкрустирано с дантелени шлейфове от реактивни самолети. Терасата от единия прозорец имаше изглед към плажа Ipanema в Бразилия, а от другия - някаква бяла casa в Южна Италия, превърната в малък хотел с гостилница, където според слуховете живели някакво семейство руски графове, които провеждали спиритически сеанси. Изведнъж котаракът Marcel скочи на корема ми, подви опашка и се настани върху пъпа ми. Отместих го леко на страни, станах, отключих вратата и заслизах по стълбите за още шампанско, като усетих че след мен идва Марсел. Влязох в кухнята. Заварих на дивана да лежи съпругът на Катрин. Спеше. Беше някак блед и до него имаше пепелник пълен с угарки от цигари. Явно пак бе имал тежък пристъп на мигрена. Налях в една чинийка мляко за Marcel, взех една потна бутилка с шампанско и се заизкачвах по стълбите. Когато отворих вратата, Катрин и Pauliska ги нямаше в спалнята, заварих ги във ваната в банята да се целуват; освен това, забелязах, че телевизорът работеше, но с намален звук. Даваха някакъв филм. Бях гледал този филм. "Crash" на Cronenberg. Загледах се в сцената, където героите инсценираха повторно катастрофата на Camus. Катрин и Pauliska продължаваха да се любят. Запалих цигара, не исках да ги смущавам и започнах да отварям бутилката. Тапата изхвърча и тупна някъде между страниците на JUSTINE на маркиз de Sade, която лежеше захвърлена на пода до изтривалката. Катрин и Pauliska се сепнаха, откопчиха се една от друга, погледнаха ме и се засмяха. Насочих бутилката, от която струеше пенлива и газирана течност към тях. Катрин пое гърлото на бутилката, бузите ѝ се издуха, накрая избълва течността като фонтан върху двете; направих същото и с Pauliska, бузите ѝ също се издуха, но тя се доближи до Катрин и изля течността в устата ѝ. Всички се засмяхме. От стаята гръмна Spring на Vivaldi. Наистина беше прекрасна пролет.

Детството на Катрин преминава в обкръжението на еманципирана за времето си вечно отсъстваща майка; баща, за когото от нейните разкази съм изградил представа за тих и скромен човек, отдаден на точните науки, но с афинитет към рисуването, който стои по-скоро в сянка. Показвала ми е черно-бели снимки на своята майка, с която наистина намирам определени прилики: веждите, скулите, синьо-зеленото в очите. Появява се и една френска гувернантка Madame Monica Blanche, чиято фигура ще има основна заслуга за възпитанието и формирането на характера на Катрин. Уроците по френски, пиано, четенето и тълкуването на пасажи от Библията, сутрешните и вечерни тоалети, първият менструален цикъл, пазарите в неделните дни и разбира се любовта ѝ към конете. Катрин израства по много различен начин и доста встрани от интересите на своите връстнички. Смятат я за странно, дръпнато момиче, живеещо в свой си свят, почти няма приятели, затова я преместват в частно училище. Но тук, порядките са още по-строги, наблюдава се изключително акуратно и внимателно всичко. Всяка една сутрин Катрин е докарвана до училището с автомобил от Madame Monica Blanche и всяка вечер също в точно определен час е връщана вкъщи, за да продължи с уроците си. Това създава някаква огромна, но и притеснителна близост между нея и гувернантката. Madame Monica Blanche дори ѝ подбира четивата. През един леко дъждовен и хладен пролетен ден, Катрин се простудява и остава да лежи в леглото си три дена. Madame Monica Blanche почти не се отделя от нея. Лекува я според собствените си разбирания, носи ѝ закуската, обяда и вечерята в леглото, проветрява стаята редовно, свири ѝ разни пиеси на пианото, за да я забавлява. Когато стане време за спане, я целува по челото, моли се за нея нарича я с гальовни имена, загася лампата и излиза. Но Катрин не се чувства удобно в тъмнината. Болестта почти е отминала, но в себе си усеща някаква тревожност, неспокойствие. Случва се и да бълнува. В подобни мигове Madame Monica Blanche, която винаги бди над нея, влиза в стаята, успокоява я, дава ѝ чай или чаша студено мляко. Същата вечер времето се разваля. Катрин е уплашена. Madame Monica Blanche забелязва това и сяда на един стол до нея в тъмнината чакайки я да се унесе. Разразява се буря. Катрин слага дланта си в тази на гувернантката. Моли я да остане при нея дори през нощта. Минават час, два, три, Катрин не може да се предаде на съня. Моли Madame Monica Blanche да легне при нея. Тя се съгласява, въпреки че Катрин е вече на 18 и било смешно, как едно толкова голямо момиче да се страхувало от тъмното. След десетки увещания Madame Monica Blanche се съблякла и легнала до нея. След това, спомените на Катрин са откъслечни, но не са изгубили силата на преживяното. Бурята все повече се засилила. Катрин хванала ръката на Madame Monica Blanche и я сложила върху слабините си, притиснала се още повече в нея, устните им се слели, след това устните на Madame Monica Blanche започнали да целуват шията на Катрин, а разпятието на Небесния спасител се плъзгало сладострастно по гърдите ѝ, корема ѝ...ударил силен гръм, който съвпаднал с вика от удоволствието на Катрин, дъждът запраскал бясно по стъклата, смалени от любовната игра заспали. Сутринта Madame Monica Blanche я нямало. Не се вяснала още три дена. През това време, Катрин се разхождала полугола из градината, а вечер отваряла чекмеджетата на скриновете, шепнела им тайни заклинания, затваряла ги...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 48, май, 2024