Невена Борисова - Шърли Джаксън
Свободата на писателката е в това да пише за други писателки. Няма значение дали някой ще ни прочете , щом се подготвяваме за изпепеляването на света. Сънят идва, за да изтръгне годините от живота ни в стиховете на Невена Борисова.
Александър Арнаудов
Шърли Джаксън
"Днес идва крилатият ми кон и ще ви пренеса до луната, а на луната ще ядем розови листчета".
Ш. Джаксън, американска поетеса и писателка.
Свободата на писателката
се състои в това да пише
за друга писателка,
когато поиска,
по каквито и да е причини,
и както поиска.
Няма значение
кой ще прочете,
дали някой ще прочете,
щом има защо да бъде
написано.
Шърли Джаксън
не е от моята страна,
не е от моята епоха,
нито е в моята стая,
тя е толкова далечна
и все пак -
не толкова.
Шърли Джаксън
е всички други жени
и нито една едновременно.
Полузабравено, името й
послужило за това
мъже да бъдат успешни.
Мъжете, винаги така
устремени,
така сериозни, така удобни
за възхищение.
Защо пишеш за някаква американка
от 50-те години,
се питаш, докато пишеш
през нощта.
Къщата е притихнала,
всичко е спокойно,
сякаш утре не те чака
лавата на световния нонсенс.
Но сега е тихо, всичко
е вслушано в твоята мисъл.
Така се оформя това стихотворение.
Късно е. Идва сънят.
Утре всички вулкани
се зачервяват, в подготовка -
за изпепеляване.
Чинарът
Една вечер,
струваше ми се поредната,
от безбройна редица
свои посестрими,
прочетох за чинар на възраст
над шест столетия.
Растял в едно село,
в което като че ли нищо не се
случвало
(това, разбира се може да го каже
само външен човек) -
освен чинарът, който пускал корени.
Зачудих се, дали е
изморен, дали си спомня
своите преображения,
с какво ли е заслужил своите години.
Прочетох за отчупен преди време клон,
отчупил се при буря.
Бил дарен да стопли местната църква.
Дори това е достатъчно, но има
и още. Когато мъжете почнали
да цепят клона, разказват,
в сърцевината му се появили няколко букви.
Дали думите са писани преди векове,
от човек, няма
еднозначен отговор.
Друг разказва за следния случай,
било горещо и сушаво,
(никой от местните нямал спомен
да се е случвало преди),
от чинара течала вода.
Под дървото бликнал извор
и водата се изкачила нагоре,
предположил някой.
Както става с душите,
допълвам мислено.
Представям си птиците, кацали на клоните,
множество от тях, всеки ден, години наред,
векове.
песните, извивали в усмивка
някое листо, толкова много песни,
че вероятно
самото дърво вече е птица.
Мислено тъка килим от кълбетата мъх,
обрасвали кората му през годините,
той се простира надлъж и нашир.
Може би би стигнал за божествена наметка.
А всичкият сняг, покривал клоните му?
Може би с него ще се измие цялата
земя, и калта на душните, хорски злини.
Разцепен от гръм,
или пожар според някои,
чинарът стои и
невидимо диша.
Птици го кацат и така го обичат,
че вероятно и той вече е
птица.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021