Невена Борисова - Шърли Джаксън

Свободата на писателката е в това да пише за други писателки. Няма значение дали някой ще ни прочете , щом се подготвяваме за изпепеляването на света. Сънят идва, за да изтръгне годините от живота ни в стиховете на Невена Борисова.

Александър Арнаудов

Шърли Джаксън

"Днес идва крилатият ми кон и ще ви пренеса до луната, а на луната ще ядем розови листчета".

Ш. Джаксън, американска поетеса и писателка. 

Свободата на писателката
се състои в това да пише
за друга писателка,
когато поиска,
по каквито и да е причини,
и както поиска.
Няма значение
кой ще прочете,
дали някой ще прочете,
щом има защо да бъде
написано.
Шърли Джаксън
не е от моята страна,
не е от моята епоха,
нито е в моята стая,
тя е толкова далечна
и все пак -
не толкова.
Шърли Джаксън
е всички други жени
и нито една едновременно.
Полузабравено, името й
послужило за това
мъже да бъдат успешни.
Мъжете, винаги така
устремени,
така сериозни, така удобни
за възхищение. 
Защо пишеш за някаква американка
от 50-те години,
се питаш, докато пишеш
през нощта.
Къщата е притихнала,
всичко е спокойно,
сякаш утре не те чака
лавата на световния нонсенс. 
Но сега е тихо, всичко
е вслушано в твоята мисъл.
Така се оформя това стихотворение.
Късно е. Идва сънят.
Утре всички вулкани
се зачервяват, в подготовка -
за изпепеляване.

Чинарът 

Една вечер,
струваше ми се поредната, 
от безбройна редица
свои посестрими, 
прочетох за чинар на възраст
над шест столетия. 
Растял в едно село, 
в което като че ли нищо не се
случвало
(това, разбира се може да го каже 
само външен човек) - 
освен чинарът, който пускал корени. 
Зачудих се, дали е
изморен, дали си спомня
своите преображения,
с какво ли е заслужил своите години. 
Прочетох за отчупен преди време клон, 
отчупил се при буря. 
Бил дарен да стопли местната църква. 
Дори това е достатъчно, но има
и още. Когато мъжете почнали
да цепят клона, разказват, 
в сърцевината му се появили няколко букви. 
Дали думите са писани преди векове, 
от човек, няма
еднозначен отговор. 
Друг разказва за следния случай,
било горещо и сушаво, 
(никой от местните нямал спомен
да се е случвало преди), 
от чинара течала вода. 
Под дървото бликнал извор 
и водата се изкачила нагоре, 
предположил някой. 
Както става с душите, 
допълвам мислено. 
Представям си птиците, кацали на клоните, 
множество от тях, всеки ден, години наред, 
векове. 
песните, извивали в усмивка
някое листо, толкова много песни, 
че вероятно
самото дърво вече е птица. 
Мислено тъка килим от кълбетата мъх, 
обрасвали кората му през годините, 
той се простира надлъж и нашир. 
Може би би стигнал за божествена наметка. 
А всичкият сняг, покривал клоните му? 
Може би с него ще се измие цялата 
земя, и калта на душните, хорски злини. 
Разцепен от гръм, 
или пожар според някои, 
чинарът стои и
невидимо диша. 
Птици го кацат и така го обичат, 
че вероятно и той вече е 
птица.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021