Ружа Матеева - Четири сутринта

Когато любовта експлоадира, най-дългото разстояние е това до нас самите и няма прераждане, и няма смърт. Хвърляме в себе си останките от вчера и продължаваме отвъд: в съня, който ни буди заедно със стиховете на Ружа Матеева - в тъмната майска нощ на списание „Нова асоциална поезия”.

натискам плей
и пускам живота си
нещо в ушите ми
експлодира
събирам останките
от вчера
и ги хвърлям
в себе си

искам да седна
на масата до теб
пространството да е обло
и дишащо
тишината да е музика
сънят да ни буди
заедно

затварям очи
и не мисля
какво е разстоянието
до пръстите ти
до чашата пред теб
до допира
луната танцува
по живите клавиши
и няма смърт
и няма прераждане

летя над себе си
виждаш ли
дай ми ръцете си
с които да стигна
до началото на всичко
пътят е измислица
на моя страх
тук съм
завинаги

денят лепне
не свършват минутите
в които те няма
илюзията на нощта
разчита безсънието ми
никне желанието
да те прегърна
и цветовете му
са сини

пази ме такава
чиста и твоя
навътре в дълбокото
където пясъкът ни създава
очите ти
са моето небе
а аз съм
земята

паважът шляпа
зимата е мокър сън
ръцете ми зъзнат
по всички спирки
автобусите миришат
на захарен памук
и се топят
в нищото
някой си тръгва
но не съм
аз

защо да пиша
любовта е капан
за мишки
които не могат
да четат

падаш ти
но се чупя аз
не съм до стълбите
да те хвана
бог се забавлява
и лекува душата ти
в моята

вали
погледът ми отмества
дъждовните капки
после дърветата
след тях континентите
накрая костите
влизам с език
в сърцето ти
и оставам
вътре

думите са тежки
като тяло
устните ми не помнят
вчерашните роли
играя
собствената си смърт
но не умирам

четири сутринта
сенките са лилави
мракът пише поезия
направо върху клепачите
кожата ми е хартия
без ръбове
и издишва
сълзи

някъде сбърках
показах ти къде
боли най-много
кой страх
е белязал лицето ми
защо съм човек
и защо душа
никой не може
да ме обича
истинска

подстригвам косата си
силата ми изтича
в сифона
ирисите ти искрят
като натрошени сини стъкла
и ми режат
вените

ако си тръгнеш
ако решиш да се спасиш
от дърветата без клони
от слънцата без изгреви
от тъмнината без допир
от мен
за едно само
те моля
не ме
забравяй

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021