Рени Койчева - Амулет против щастие

Казвам се Рени Койчева и съм изключително щастлива от заглавието на новата ви тема на броя. Като цяло моят живот е една лудост за двама, но в тялото или по-скоро в мозъка на един : ) . Шегата не на страна... завършила съм бакалавър Френска филология в СУ. В момента следвам творческо писане отново там както и преподавам във Френската гимназия. Обичам изкуството, но  успявам да изразя себе си най-добре чрез музиката и писането. Надявам разказът ми да съвпадне с вашата тематика, естетика и най-вече да ви ЗАБАВЛИ. 

Амулет против щастие

  Запознахме се в една вмирисана репетиционна на втори февруари. В последствие дори бях измислила кратко стихотворение, което дълго си припомняхме:

Ах, мой втори февруари
Ден на силните мъжкари
Ден на радост
Ден на смях
Ден в който с теб се .. запознах.

     Това естествено е цензурираната версия. За нецензурираната пишете на лично. Пихме мастика и водка. После минахме само на мастика. Забелязах нещо окачено на стената, което приличаше на амулет. Грубо казано амулет - по-скоро камък, подобен на парче от корал, с дупка в средата. От тези, които децата на морето събират, промушват с канап и продават за 2 лева парчето за защита от зли сили. Сходен беше случаят, само дето бе намерен на някакъв затънтен плаж от жена му, а и носеше зли сили. Реши да ми го подари с уговорката да не го нося, понеже щяла да ме заболи главата и разни други там последствия. Аз, разбира се, веднага си го обесих на врата. В замяна му оставих телефона си, написан на картонче от ОСВ. Обади ми се още същата вечер, а в случай че ви интересува продължението ѝ, пак може да ми пишете на лично. 

     Поносих амулета още ден-два и го свалих, защото беше зима все пак и тежеше. Не исках и да споделям нищо на тогавашното ми гадже за него - достатъчно беше, че имах няколко татуировки с перманентен маркер, за които трябваше да обяснявам. С татуиста продължихме да се чуваме и виждаме в моментите, в които успяваше да се измъкне от вкъщи, а тези моменти започваха да стават все по-чести. Аз, понеже не обичам да се измъквам и да давам обяснения - рязко бих шута на гаджето - като че ли това беше крайъгълният или по-скоро пробитият камък, от който имах нужда за това решение. Семейната ситуация обаче беше по-различна, особено когато ставаше дума и за дете. 

     Продължавахме с тайните срещи, които ставаха все по-явни - запознанства с общи приятели, прекарване на дни и нощи заедно - мастика, вино, мастика, сълзи, смях, сополи. Може би са били няколко месеца, може би - няколко години - вече не знам. Помня обаче деня - в който се разкрихме - сцени достойни за турска сапунка, че дори и по-колоритни. Организирахме си едно последно пътешествие заедно, на което хлътнах вече над козирката, до мозъка на костите си и каквото още там ще, и после чао… Ама така ли се казва “чао”??? Рев, сополи, вино, цигари… в някакъв момент се сетих, че с моите приятелки имахме една весела, измислена от нас сентенцийка - “Всички проблеми се решават на сектор 5”. Автобусният сектор на автогарата в родния ни град, от който тръгват всички автобуси за морето. И така - грабнах си палатката, чувала и китарата. Обесих амулета на врата и към сектор 5 - образно казано, понеже по това време си бръмчах с едно рено кабриолет. 

Срещнах се с приятели, отидох на фестивал, после на втори с надеждата, че срещата с хора ще ми помогне да се разсея и да забравя за случилото се - естествено не се получаваше. Реших да пробвам друга тактика - отивам на забутано от бога място, разпъвам си палатката и вампирясвам - рано или късно ще си го избия от главата. 

    Минаха ден или два и като че ли се чувствах все по-малко низвергната. Плувах гола във водата и премислях отново всичко случило се напоследък “Как ще мога някога да го забравя? Не, не… по-добре ще е да го забравя. Трябва да го забравя! Всъщност животът може би крие и други богатства отвъд любовта и влюбването - ето например морето. Със своята постоянност, със своята красота и мощ - успява да приласкае и най-немощните души и да ги прегърне с хладните си ръце, като майчина обвивка. Да ме покрие… Олеквам, свободна съм, потъвам в мечтанието…” Докато потъвах в собствените си разсъждения, не усетих как нещо от мен се отделя и също потъва - завинаги, там откъдето е дошло, но кой ли всъщност може да знае откъде е дошло? Неусетно канапът на амулета ми - колкото и да го бях стегнала около врата си, се беше скъсал и пътуваше към морското дъно. Безсмислено бе да се опитвам да го търся - приех го мъдро като знак от съдбата и продължих да плувам още няколко минути. Слънцето залязваше и реших да се отправя към личния ми лагер - насочих се към брега, а там двама души, под топлата залезна светлина, се радваха на морската вода, като че ли за пръв път в живота си - бяха сладки и дори не ме подразниха. Излязох на сушата и когато се загледах в тях - дъхът ми спря - пред мен бе човекът, от когото исках да избягам наред с жена си. 

Сърцбиене, студена пот, тичане до припадък. 

Слдващата вечер на пълнолуние си пожелах да бъда с него. 

   Година по-късно - същия плаж - нова конфигурация. Аз, той, жена му, дете, гадже на жена му. Събираме задружно камъчета. Задружно правим огърлички, глинени фигурки, амулети. Заружно си ги слагаме. Задружно си ги носим - ние сме едно племе - една привидна модерно-семейна идилия. Защо луната си бе направила такава подла шега с мен? Може би защото както винаги не бях прочела всички клаузи на споразумението, проклетия дребен шрифт. “Взимаш само един мъж и получаваш целия му антураж плюс вредни навици и склонност към агресия”, на която впрочем вече бях все по-чест потърпевша. Вълните от емоции обаче блъскаха още силно, а огънят бе по-силен и от преди. 

   Износихме амулетите. Захвърлихме ги по шкафове и подаръчни кутии. Изпрахме и дрехите и ги прибрахме в най-закътаните краища на гардеробите. Започна началото на края. Всичко, което исках някога, сбъднатите ми желания, всичко се оказваше една бездънна яма. Сметките ставаха все по-големи, проблемите и скандалите - ежедневие. Водка и мастика се лееха на поразия. Не помня голяма част от това време. Знаете, че мозъкът има способността да изтрива лошите моменти и да запазва и дори идеализира приятните такива. В един мрачен ден се събудих обляна в сълзи, събрах няколко парцала на две-на-три, грабнах китарата и спалния чувал и се запътих към сектор 5. Решена бях да изровя проклетия амулет от морското дъно - той беше виновен за всичко случило се.

Пристигнах при морето - то бе очаквано пусто. Гмурнах се и започнах да копая - първо намерих няколко песни, измислени от нас през изминалите лета, самоделен свещник-бурканче пълно с пясък, камъче, поставка за чаша, тлеещи въглени. По дяволите - за какво е всичко това? Продължих да копая - сълзливи обяснения в любов, бутилки от мастика, водка, бирени кенчета - много бирени кенчета… Трябва да копая по-надълбоко - там някъде се подаде и страхът ми от изоставяне, реших да го доизровя. Мания за перфекционизъм, детските ми спомени, плувнали в мъка, много мъка. Занесох ги на сушата и зачаках слънчевите лъчи. Изкарах една кърпа за да ги подсуша. Слънцето нямаше намерение да се покаже. Намерих дърва и запалих голям огън. Хубава работа - имаше и пълнолуние - как пък винаги го улучвам - никакви пожелания този път! Останах там около месец и няколко дни - прилежно прибрах измачканите, но вече сухи спомени в дъното на сака ми и тръгнах. 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 50, ноември, 2024