Райна Вакова - Сенките на корена

Забравихме името на мрака. Убеждаваме се, че няма победител в живота. Заклещени сме в съня на Райна Вакова.

Александър Арнаудов

*
Забравих името на мрака
и той ми отмъсти
да помня всичко в него,
да му измислям форма
и значение
за страх и смелост.
Намерила фиктивните му
граници,
изучила безкрайната му вярност,
голямата си слабост
бавно убеждавам,
че няма победител.

*
Ще я отключа с фибата,
която
в съня ми се заклещи.
С ръката, сгънала старателно платното бяло
и вълнената плетена жилетка.
С очите на мишле
ще гледам силата пикантна на резето
и прагът ще порасне до
раните по коленете ми.
Тогава светлината ще реши,
че я обича здрача
от предния живот на сянката,
която я прочете
и ще ме вика, колкото да понесе цветята
песен,
но няма да прекрача.

*
Когато се побра в листото,
паднало, за да расте,
забрави,
че дървото диша бавно.
За първи път
цвета си не позна
и вечната си форма,
а носеше обичащите граници
и светеше на капки.
Аз виждам, че прелива
от криле,
щом сенките на корена ни пази.

*
Понякога
и розите си тръгват
неоткъснати,
защото са проходили
към вчера
плитките им корени.
Кацат на прозореца,
дъжда отръскват
и мърморят.
Сърдят се само на мен
...и никой друг.
Моля ги да ме забравят бързо,
а те бавно и щастливо увяхват
и вместо да литнат...
падат
до стъпките,
с които градинарят
отдавна ги призна.


Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023