Радослав Александров - Адът съм единствено аз

Новите стихотворения на Радослав Александров носят отпечатък на зараждаща се философия, диктувана от живота. А той е игра на руска рулетка, в която не е сигурно, че съществуваш, но и никога не знаеш дали следващото натискане на спусъка няма да е път към твоето "отвъд".

Ива Спиридонова

ПРОЗОРЕЦ

Прозорецът на Овертон зее широко
и през него хищно нахлуват
всички демони на човешката мисъл.
А Вярата, Надеждата и Любовта?
Те чакат търпеливо на входната врата
и натискат звънеца, развален от години.

РУСКА РУЛЕТКА

Част от тебе е фантом, илюзия,
а ти, карък с един куршум,
се молиш да не улучиш себе си.

ОСПОРВАМ

Каква илюзия на егото,
какъв смешен постулат.
Адът били другите...
Лъжа е.
Адът съм единствено аз.

ВЯРА, НАДЕЖДА, ЛЮБОВ

Открих три непокътнати семена
в опустялата и мрачна градина,
от която Бог тъжен си тръгна,
след като обявиха смъртта му
по вечерната емисия новини.

Той стана невидим внезапно,
а толкова обичаше всеки,
който го подминава, без дори да се досети, че Бог е навсякъде.

Тези три семена посадих
в ямата, пазена от девет порти
и безброй хищни зверове.
На дъното на ада.
Където са дълбоките корени
на дървото на живота,
за да може клоните му
да достигнат до рая.

ПРЕЗ ПРАГА

Ще прошепна тихо,
когато заспиш,
че ще се върна скоро,
преди слънцето да те погали рано сутрин,
за да може да го стоплиш с усмивка.

Ще прекрача на пръсти прага на живота ти
и вероятно няма да се върна повече.
Ще се надявам да четеш често
онова стихотворение на Неруда*,
оставих го да витае из въздуха
и помолих всичките си ангели
да закрилят теб вместо мен.

Не исках да виждам тъжните ти залези
и всяка вечер да съзерцавам
гаснещите звезди в очите ти.
Аз бях Атлас с контузена колянна става,
а ти - небе, което е създадено за висините.

И когато все пак в тишината,
тогава, когато си сама,
чуеш едно тихо "обичам те",
може би ще чуваш ехото ми
или някого от другата стая.

*"Обичам те", Пабло Неруда

ЛОШ ДЕТСКИ НАВИК

Някъде, някога всичко ще свърши за осем минути или дори по-малко,
а може би даже повече, заради
някакъв лош навик от детството.

И ще се опитам да се любувам на лунния дворец, въпреки пердетата пред морето на очите ми. Тихият океан ще е някъде на изток от рая, но цял живот ми е трудно да се ориентирам.
И ще чуя как небето ми шепне
"Обичам те", докато не се досетя, че
още чувам ехото на последния си вик.
Ще гледам смирено звездите и
отвъд себе си ще видя един от онези
малки животи, дето са толкова големи, че се побират единствено в сърцето, понеже няма нищо по-голямо, което човешкият вид да е опознал.
От онези, посредствените, които вече не ги рекламират по телевизията,
с уюта, любовта, усмивките вечер,
шепата верни приятели,
деца и внуци из зеления двор,
малката гроздова ракия и божията милост на масата. Малко доброта в пазвата и няколко добри дела, събиращи прах на рафта с книги. Едно засадено дръвче и сълзи, които са го поливали отвъд вечността.

Някъде, някога ще се усмихна за последно и смъртта ще бъде
само придобивка, но дотогава
имам цял един живот и може би
даже повече, заради
някакъв лош навик от детството.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 32, март, 2021