Радина Атанасова - Дъжд

Дъжд и мълнии

Прогнозата за времето предвещаваше червен код за силна горещина като във фурна и синоптиците предупреждаваха да не излизаме. Глупости, за нищо на света не бих пропуснал любимото ми време за разходки. Навън хората си вееха, газеха по фонтаните, пръскаха се с вода и ме зяпаха като ненормален. Настроението ми бе в синхрон с безоблачното небе и нищо не можеше да го помрачи.

Крачех и си свирех с уста. Купих си сладолед от една будка и тъкмо да го оближа, когато познат мирис погъделичка ноздрите ми – ще вали. Насекомите започнаха да ме дупчат като лаборанти, но не това ме уплаши.

Внезапно ме заля порой, силен като Ниагарския водопад. Проклинах и тичах, търсейки къде да се скрия. Беседките бяха от метал, мамка му, а дъждът... като предизвикан от магия. Сковах се. Надявах се никой да не забележи как целият светя като крушка и ругая между тракането на зъби. Пара се издигаше над мен. Определено ще стана на въглен, ако проклетият дъжд не секне. Боли... все едно ме жигосват.

Искри прехвърчаха, мълнии ме обгръщаха, енергията витаеше във въздуха и ме задушаваше. Последно помня викове и стъпки. Не ме докосвайте, проклетници, аз съм електрически ток! Само да ми падне този с дъжда, ще го изпека.

...

Ярка светлина. Очаквах да съм целият в бинтове, но се събудих в костюм. Закашлях от пушека на пура. Парфюм от лавандула се носеше от момичето до мен. Кожени кресла, дървена облицовка навсякъде и свещи. Пред мен, двойник на Дон Корлеоне от „Кръстникът” се прокашля:

– Да Ви запозная с моята обична дъщеря и...– огледах момичето до мен. Не ѝ давах повече от осемнадесет години. Русата ѝ коса се стелеше на вълни до кръста. Воднистите ѝ очи ме изучаваха скришом от срамежливо лице, с румени бузи и усмивка с трапчинки. Тъкмо се чудех дали да стисна ръката ѝ за поздрав или да я целуна, когато усетих гъделичкането на магията, предизвикала дъжда.

Направо ще я удуша.

–...вашата годеница – допълни босът. Челюстта ми увисна.

– Чакайте малко, станала е някаква грешка, не си спомням да съм правил предложение – надигнах се и ловко се опитах да се придвижа към вратата.

Някаква „горила“ ми препречи пътя. Не забелязваш охраната, докато тя не застане пред теб. Обви юмрук с длан. Схванах предупреждението, но не се отместих. Опъна връв за душене.

– Давай, здравеняко, пробвай се, за никого няма да се женя.

Разтресох се от напрежение. Допрях пръсти, раздалечих ги и между тях възпроизведох нишка от електричество. Ухилих се.

Хленчене от страна на  момичето и бях готов да ѝ предложа целия свят само да не ревне. Явно дъждът идваше, когато тя плаче. Не исках да преживея ужаса от токовия удар отново. Отметнах глава и изпъшках. Върнах тока в мен. Охраната се подсмихна.

 – Добре, ще направя каквото поискаш, само не плачи – приклекнах пред нея.

Поех дланите ѝ в шепи. Бяха толкова меки, малки и нежни. Тя запърха с мигли и се усмихна. Изпробваше ме. Просто номер на глезлата, свикнала да ѝ угаждат за всичко. Изсумтях.

– Виждате ли, Вие никога няма да разплаквате дъщеря ми. Знам, че ще я направите щастлива – потърка доволно ръце бащата.

Полазиха ме тръпки и склоних. Вече изпитах на свой гръб волтажа, когато дори не се бяхме срещнали и не аз предизвиках тези сълзи, а дори не можех да прогнозирам до колко ще се повиши, ако намесим и сълзи от гняв и направим изпържването ми умишлено. Малката вече си имаше нова мишена и покорна играчка в мое лице. Сега на мен ми се доплака.

– И двамата обичаме слънцето, затова дойдохме в Невада – каза жена, която седеше в ъгъла откъм бащата, не я бях видял досега. Явно някой от тях умееше да прави хората невидими. Можеха да ме шпионират така по всяко време. Удобна способност за престъпен бос.

Жената вероятно бе майка на момичето, съдейки по приликата. Тя трябва да е била голяма красавица.

– Аз също – признах. Кой да предположи, че ще завали дъжд в пустинята.

– Тогава си правете сметката. Ще разбера ако нещо не е наред – присви очи бащата. Да, при такъв ясен индикатор...

– Нека оставим времето само да се оправя – въздъхна майката.

– Кога е сватбата? – опитах се да се дистанцирам от мисълта, че става дума за моята сватба с някаква си глезла, макар и хубава. Нещо ми подсказваше, че нямаше да имам ергенско парти.

– Сватбата е утре – отвърна майката. Преглътнах. Край със свободата ми. Погледът ми зашари из стаята. Нямаше никакви проводници, следователно и път за бягство. Бях безсилен.

– Ако търсите метални предмети, изнесохме ги. Не сме глупави, г-н…

– Пат, Крисчън Пат – седнах обратно на дивана, защото краката ми не ме държаха.

– Девствена съм – прошепна девойката и облиза ухото ми. Насилих се да не избърша дирята с ръкав.

Силно се съмнявах щом се държеше така. Като нямаше опит, толкова по-зле.

– Крисчън като "Крисчън Грей" от "50 нюанса сиво"? – попита майката. Откъде пък ѝ хрумна такава асоциация? Тези всичките бяха ненормални.

– Само името ни е общо, мисис! – отвърнах обидено.

Не че не исках да се хваля, но съм по-добър в пъти от онзи лигав литературен герой, дето не става за нищо освен да изтезава жени, че да му стане. Като си спомня как крещеше бившата ми докато го правехме. Какъв тандем бяхме само. Тя – Жената Чугун стискаше като менгеме, а аз Мъжът – Ток вдигах до две хиляди волта. До леглото си имах батерии, на друго не разчитах. Когато скъса с мен, каза че било защото сме правили страхотен секс. Това не го броях за отрицателна причина. Последните ѝ думи бяха: „Да ти се връща!”  Сега разбрах какво е имала предвид. Главата ми натежа.

– Искам дъщеря ми да е щастлива! – натърти бащата, а охраната опъна връвта. Разбрах, де.

– Спокойно, тате, видях му пакета, бива – плесна ме момичето по бедрото. Подскочих. Тази защо споделяше такива неща с баща си? Извратеняци! Езикът ѝ не ми хареса. Не изглеждаше много впечатлена, но не смятах да обсъждам пакета си пред другите.

– Вече Ви взехме мерки за всеки случай – прокашля се бащата.

Явно това, което виждаше му харесваше или не му правеше впечатление. Да, дъщеря му беше развратна.

– За всеки случай? – повдигнах вежда.

– Сватба или погребение – поясни майката.

– Няма да се стига до погребение – побързах да я уверя. Животът ми бе скъп.

– Харесва ми как миришеш – вдиша девойката. На опърлено? Харесваше й да ме измъчва. Така ли щяхме да я караме? Май щеше да се наложи да я превъзпитавам.

– Искам издръжка всеки месец! – изръсих. Вероятно имаха много пари, ако съдех по обзавеждането, дрехите и накитите им. Ако ще се жертвам, поне да извлека полза. Въпреки, че целях да ги разубедя. Босът ме стрелна с поглед, но не каза нищо. 

– Деца? – попита бащата вперил поглед в папка, която вероятно бе досието ми.

– Не – прочистих гърло. Май се очакваше и да си направим. Пълна програма, а на мен ми идеше да се обеся някъде...

– Приятелка? – продължи той.

– Не – преглътнах звучно.

Устата ми пресъхна. Момичето ми подаде чаша вода, но в бързината разля половината от нея върху панталона ми. Започна да бърше петното със салфетка. Не може да е толкова непохватна и то така, че да измокри такова стратегическо място. Отблъснах ръката ѝ. Изпих водата на екс. В очите ѝ се появиха сълзи. Готов да шепна извинения отново, бащата продължи с разпита с типичния си делови тон, напълно погълнат от папката и сляп за драмите на дъщеря си:

– Родители? – умълчах се. Когато съм се раждал съм предизвикал толкова силен токов удар, че захранването в квартала спряло. Убил съм родителите си. Майка ми,  когато съм излизал. Тя можела да ускорява растежа на цветя. И татко, защото се държал за рамката на леглото. Той можел да разтопява метала. Буквално съм бил като електрическа змиорка и чак по-късно съм започнал да се контролирам. Осиновителката можело да ме държи само с гумени ръкавици. Нейната суперсила бе да разлага отпадъци на тор. Още помня мириса ѝ в жегите.

– Не.

– Спестявате ни доста усилия, г-н Пат – намести се на стола бащата.

Да, нямам близки, които да убие. Няма и кой да отмъщава за мен. Сам съм. Ала и сам воинът е воин.

– Хайде, де, не се стеснявай, целуни я – подкани ме майката.

Явно формалностите приключиха. Момичето нацупи устни и затвори очи. Толкова имаше да учи. Въздъхнах и врътнах очи. Допрях устни до нейните. Бяха меки с вкус на череша. Тя се сгуши в ръцете ми като гардже.

– Хареса го – усмихна се бащата. Най-после да разчупим ледовете. Сякаш тежък товар се сне от плещите ми. Двама врагове по-малко.

– Да ги оставим да се опознаят – смигна му майката и излязоха хванати за ръка. Дали и тях така са ги сватосвали…

Охраната остана. Като ги гледах, и на първата ни брачна нощ щяха да дежурят.

– Може ли малко уединение. Няма да я нараня – троснах се. Годеницата им кимна. Мъжете излязоха и тихо затвориха вратата.

– Двамата с теб сме като дъжд и мълнии – издиша във врата ми момичето.

Настръхнах. Толкова беше права. Само че, аз съм този който страда от дъжда, а не тя.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 50, ноември, 2024