Петър Канев – Варварството над цивилизования ум

Mar 6

Варварство на цивилизования ум

или

Пандора – първия робот-идол

Поводът да публикувам тези откъси от все още неиздадената ми книга „История на Невидимото“ са актуалните процеси на глобална варваризация на обществата, на които сме свидетели – особено след избухването на войните между Русия и Украйна и между Израел и Палестина. Струва ми се, че ще останем слепи за голяма част от движещите сили на тези тревожни планетарни процеси, ако не си даваме сметка за противоречивото въздействие на невидимите ценностни системи от символи, които ги основават и подхранват: символите на цивилизоваността и на варварството.

Популярна е хипотезата за появата на варварите през желязната епоха и за последвалото завладяване на цивилизациите от варварството – чрез терор, „с огън и меч“, или по-скоро: „на кон и с железен меч“, след което настъпила ера на тирания и на опустошителни войни - „тъмна, мрачна ера“; или както я нарича Хезиод: „железен век“, противопоставен на митичния „Златен век“ на благоденствие и просперитет „на хлебоедните хора“, сиреч на земеделците. Разполагаме и с легендарни, и с археологически податки, че това действително се е случило в културния ареал на Югоизточна Европа между медната, бронзовата и желязната епоха. А може би предстои да се повтори по нов начин и през ХХI век.

Наскоро ми се случи да прочета две забележителни книги (за жалост все по-актуални), засягащи проблема за цивилизоваността и варварството – една научна и една художествена: „Страхът от варварите“ от Цветан Тодоров и „В очакване на варварите“ от Кутси. Въображаемата дискусия с авторите, която протече в ума ми ме вдъхнови да изложа аргументирано мислите си по тази проблематика, които ми се струват оригинални и съществени. Накратко тезата, която отстоявам е че варварството не е предмодерна диващина, а е в същността си сегмент на цивилизациите по принцип. То не само пряко произлиза от цивилизованите държавно-устроени книжовни култури. Дихотомията цивилизованост-варварство представлява единна самоподхранваща се символна система от два ценностни полюса, които взаимно се обосновават и задвижват.

В една вече начеваща епоха на глобално варварство, произлизащо сякаш от всички досегашни големи цивилизационни традиции – конфуциански, будистки, хиндуистки, ислямски, юдейски и християнски и сциентитски – намирам за своевременно да се очертае една по-детайлна и динамична картина за кръвната връзка на варварите с цивилизациите и на варварството с цивилизоваността под знака на въпроса възможно ли да се открие градивна или поне несамоунищожителна точка на помирение между тези две взаимозависими тенденции в човешкото ни развитие. Как и защо варварството произхожда от цивилизоваността и особено важно - в какво се състои варварството на цивилизования тип ум – включително и на ценностно-символно ниво - това са проблемите, които са цел на този текст.

Накратко разбирането ми за символите и символните системи се доближава до изложеното в произведенията на Леви-Строс, Лакан и особено Юнг. С други думи, символите са равнозначни на езика, с който общуваме със себе си, с другите и със света и на понятията, представите, и на мислите, и на чувствата, с които придаваме ценностна или антиценностна значимост на въобразеното и на наблюдаваното в действителността. Само една малка част от тези символи – емблемите - са еднозначно дефинируеми какво точно означават. Повечето са многосмислени и сътворяват симфония, а често и полифония от взаимопреплетени налични или потенциално възможни значения. Като особено значими за настоящето и бъдещето ни намирам онези символи, които Юнг определя като „живи“, защото са силно въздействащи върху човешките същества и общества, включително върху организъм и поведение. От тях може да се покачи адреналина, да се подкосят колената и да се разтреперят ръцете. Те могат да предизвикат активно и целенасочено поведение, както и желание да ги въплътим в себе си, в живота, в идентичността и в нравите си. Тези символи-чувства и символи-идеали обикновено представляват самоподхранващи се системи от взаимоизключващи се противоречия и баланси между тях – например: любов-омраза-прошка или майка-баща-дете или понятие-идея-идеал. Една от тези символни системи (значително по-млада от изброените) е взаимоподхранващата се дихотомия цивилизованост-варварство-достойнство. Тя се крепи на цяла плеяда от свързани символни образи, сред които за важни намирам такива въздействащи представи като стена-кораб-родина, понятия-идеи-идеали, индивидуализъм-мисъл-отчуждение, четене-писане-книжовност, почтеност-разбойничество-държавност, богатство-защита-деградация, машина-природа-лечение, полза-ефективност-самоубийство, Панацея-Пандора-раздвоение.

Названията на тези ценностно-символни системи, както и връзките между тях могат да бъдат и други. Те не са окончателно фиксирани, а са „меки“. Произлизат от творческото въображение и подлежат на промени и на множество интерпретации. Често са мечти, планове и проекти за предстоящо поведение в процес на осъществяване, а не са окончателно завършени артефакти. Тази им необикновена ненапълно реализирана същност ги прави не недействителни, а донякъде над-действителни и бленувани, и донякъде действително осъществяващи се, въплътени в идентичността ни представи и мечтания в незавършил процес на „ставане“ – а това им придава особена сила на въздействие върху човешкото поведение и житейска мотивация на ниво индивиди, групи и общности.

Тъй като текстът който искам да споделя с читатели е твърде дълъг – подглава от книгата ми - тук ще го предложа като разделен на две части; със съкращения и с резюмета на някои пасажи и свързващи части.

Варварство на цивилизациите

Част 1.

Първия робот: механичната кукла Пандора

Колко път ни дели – аз съм човек а кукла си ти.

Димитър Воев

Забележително е как някои от най-въздействащите символи на цивилизоваността и на варварството още от древността сякаш имат характера и на „касиандриански“ пророчества за бъдещето развитие на цивилизациите след хилядолетия. Сякаш първопоявата им начертава и път – русло за развитието и за катастрофата за всяка една от големите цивилизационни традиции. Такъв е случаят и с древните литературни шедьоври на европейския югоизток - тези на Омир, на Хезиод и на Платон, които задават руслото не само на европейския тип художествена и научна литература, но и на модерната технократична европейска цивилизация, драстично прекроила планетата ни по безпрецедентен начин през последните векове.

Показателен в това отношение е митът за механичната глинена кукла Пандора, представен от поета-земеделец Хезиод от Беотия в най-старата европейска авторска художествена книга „Дела и дни“. Според Хезиодовата поетична интерпретация на мита за злощастията на цивилизоващото се човечество, всичко най-лошо в света на градско-държавните, изобретателно-производствени „хлебоедни“ общества изскочило от кутията, или по-точно от керамичната делва, която Зевс подарил на титана Епиметей (брат-съвладетел на Прометей) и на неговите поданици хората, в комплект заедно с една изкусително красива глинена кула-машина - Пандора. По заповед на егидодържеца тя била замесена, изваяна и сглобена от Хефест като чудно-хубав идол- ex mahina; като изкуствен, но съблазнителен механичен робот, тайно програмиран с една единствена задача - да отвори гърнето със злините за човеците:

Куцият бог всеизвестен по Зевсова воля извая

глинена фигура в миг, на девойка свенлива подобна; (…)

В нейната гръд пък вестителят Хермес, убиец на Аргос,

думи лукави и още лъжи, и крадлива природа

вложи по воля на Зевс Гръмовержеца страшен; и говор

даде й Хермес чевръст; и я нарече Пандора (…)

дар й дариха — беда за човешкия род хлебоеден.

(Хезиод, Дела и дни)

В модерния западноевропейски свят и до днес е популярна заблудата, според която Пандора се представя като символ на глупавата и любопитна жена, която поради невъздържаността си е причинила зло на мъжа си, а наред с това e помрачила бъдещето и на целия човешки род. Тази популярна „мачистка“ историйка, заклеймяваща женския пол, всъщност няма почти нищо общо с мита, преразказан от Хезиод. Според оригиналния текст Пандора е просто машина - механична кукла – измамна симулация на живо същество, целенасочено и преднамерено програмирана да заблуждава с изкуствени думи и със сурогатен псевдо-интелект. Подлият Зевсов подарък е всъщност самият робот Пандора, дарена от олимпийците в комплект с аксесоара ѝ - делвата със злините. Според текста от „Дела и дни“ излиза, че първо на първо Пандора въобще не е жена, а е нещо като робот-машина; или като Троянския кон - глинена кукла е, специално създадена от боговете с една единствена цел: да навреди на хората - и на мъжете, и на жените, а и на предводителите им - титаните. В този случай измаменият с куклата-подарък не е никоя жена, а е мъж - Епиметей. А той при това, освен че не е жена, а мъж, също и въобще не е човек, а титан от старите богове, брат на Прометей. Следователно, според текста, излиза, че боговете се мамят по между си, а потърпевшите от това са хората. Хората нямат принос за човеконенавистното злодеяние на боговете - нито мъжете, нито жените - а всички те са невинни жертви. Това се твърди в оригиналния текст на Хезиод. Самата кукла Пандора - която по същество изобщо не е нито жена, нито човек, а е механичен предмет, както и самата „кутия на Пандора“ (или по-точно делва) - е механика, специално направена и програмирана, за да пусне болестите. Следователно, злото е пуснато в света не от жена, а от робот-машина.

Измамницата Пандора – първият европейски робот-машина, преднамерено омагьосва с механичното си лъжливо слово и с изкуствен ум. В невидимия свръх-свят на символите на менталността ни и днес тази първа пра-машина-робот от югоизточноевропейската и малоазийската митология продължава да е жив символ на машиналното бездушие на все по-развитите модерни „цивилизации на изкуственото“ – с техните „франкенщайновски“ изобретения и технологии, възвеличени като кумири, изискващи човешки жертви; с техния лековерен култ към изкуственото, привидното и сурогатното; с тяхното инфантилно заслепление от вещите – особено от механичните играчки; с техните лекомислено-фриволни недалновидни „титанични“ властелини, които поради умственото си късогледство причиняват на подвластните им и на техните потомци жестоки беди и злощастия в бъдещите епохи; с техните по византийски префинени и в същото време по варварски вероломни нрави, съчетаващи манипулативната измама със самопричинената самозаблуда.

Изкуственото в изкуството, магията на оживялата глинена кукла, била тя Калчо, Голем, Пандора, теракотената войска на император Цин Шъ Хуан или чудовището на доктор Виктор Франкенщайн, води новият цивилизоващ се човек към идолопоклонничество пред кукленското – пред глинени кумири. А принизяването ни пред резултатите от собствените ни изобретения като пред мними всеспасителни панацеи, е в основата на „черната магия“ на варварството на цивилизоваността. Дивашки-суеверното идолопоклонничество пред изкуствени продукти на цивилизованост има специфичен психично дехуманизиращ ефект, причинен от личностна незрялост, опредметяващ личностната незрялост, но и водещ към репродуциране на личностна незрялост, включително в масов план, а от там - и към цивилизационни дисбаланси. Завещаната ни още от неолитните ни предци идолопоклонническа практика на самоунижение пред глинените фигури – пред собствените ни изкуствени творения - рефлектира и като незрялост на цели цивилизации, които в публичния си живот все още имат характер на „боледуващи от идолопоклонничество“ обществено-културни системи.

Още в неолита в европоейско-малоазийския плодороден полумесец все по-иновативните грънчарските технологии водят до „бум“ не само на благоденствието и на раждаемостта, но и до изобретения, които човечеството до този момент не било в състояние нито да реализира, нито да си представи и в най-фантастичните мечти: делвите за ферментация на вино и на бира; кирпичената къща; кирпичения град; подницата за хляб; пещта за разтапяне на метал и за опичане на теракот и на порцелан; глинените книги, събрани и класифицирани в кирпичени книгохранлища – библиотеки като основаната асирийския цар Ашурбанипал във Вавилон.

Дълго време панацеята на цивилизования – материалът, призван сякаш чудодейно да решава всевъзможни кризи и проблеми на общността - това е глината – както в буквален, така и в преносен символен смисъл: като първообраз на всичко изкуствено, което човек ще материализира в последвалото му цивилизационно развитие. Глината е магията на оживяването на изкуственото, от която все повече започва да зависи всичко – живота, оцеляването, препитанието, богатството и … алчността и ненаситността. В символен план глината лесно може да се види и в такава перспектива в митовете – като жив символ за хюбриса на творческата изобретателност: достатъчно е да си спомним за ненаситността на оживелия глинен Адам, за еврейската приказка за поглъщащия всичко оживял глинен идол Голем и за аналогичната българска приказка за оживелия глинен Калчо, за злостта на оживялата глинена кукла Пандора.

Може би има връзка между това, че първите книжовни текстове са се появили върху глинени плочи и че тъкмо тези най-стари книги посочват глината като материал, от който е направен и самият човек. А вероятно поради кирпичените си първоначала цивилизациите на Книжовността често напомнят и на колос с глинени крака, заплашен във всеки момент да рухне под собствената си тежест (както казва Исус на Пилат Понтийски в романа „Последното изкушение“ на Казандзакис).

Днешният по европейски цивилизоващ и социализиращ конформизъм, основан на варварско опростенчество на менталността, в психичната си първооснова е пряко наследен от неолитните ни югоизточноевропейски предци от пра-цивилизацията на глината. В същината си той следва и масовизира същия идолопоклоннически начин на мислене на грънчаря-изобретател, обожествяващ собственото си изкуствено творение. При това, ценностният му и светогледен модел не е характерен само за „инженерните умове“, склонни да третират живата действителност като разглобяема и сглобяема изкуствена машинка, а е в голяма степен повсеместен за европейския тип ментално варварство на цивилизоваността.

В това отношение злотворната измамност на куклата-идол се въплъщава в най-различни „модерни“ артефакти на цивилизационния прогрес. Например „Икономиката“ – днешната „свещена крава“ на „евро-цивилизаторите“ - една сама по себе си комплексна, необозрима и непредвидима стопанска подсистема на цивилизациите – в рамките на социално-престижното конформистично мислене не се разглежда като преплетеност на производствените дейности и търговията с цялостната свръх-екосистема на културата и на природата, а като идол-панацея, като глинен кумир, като почти магическа „мантра“ – еднозначна и едноизмерна емблема на „доброто“ и „ценното“. Стопанската сфера на цивилизациите ни е представена в масовото съзнание не като неразчленима съвкупност от реални човешки действия, а като спуснато свише върховно същество (подобно на Deus et machina в античния театър и на L'Être suprême от времето на Френската революция), като божество-идол, като наша „майчица“ и „бащица“ (по модела на комунистическата „Партия – майчица-хранителница“). Същевременно други сфери, свързани с икономиката – социална, политическа, природна и географска, нрави, възпитание, образование - са изключени от „икономическото разсъждение“ за действителността, все едно че изобщо не съществуват. Тъй като се подразбира, че само и единствено „светата Икономика“ е безспорно „добра“ и е единственото възможно „добро“, то това чародейно изобретение-панацея, тази висша изкусно изкуствено изработена богиня на парите и материалните облаги, е манихейски противопоставена на всичко останало. Следователно, всяко нещо, което няма финансови измерители, БВП и принадена стойност, е по един или друг начин „зло“, „лошо“ или незначително. В случай че все пак има човеколюбиви чувства, или поне емпатично въображение, разсъждаващият като „не човек, а икономист“ идолопоклонник на „финансовия растеж“ би могъл и да се забърка в собствените си остойностяващи съждения за изкуствения си идол в лицето на Икономиката, заради неприятния привкус на нравствените последствия от някои финансово изгодни явления - като войните, убийството на бременни жени, бебета и деца, мъченията на хора, заробването и геноцида на цели народи или съсловия. За да служи вярно и възторжено на върховните божества на световните пазари, на него му се налага да разчлени себе си на човешка и на нечовешка (икономическа) част. Тези две половини се прибират в различни шкафове на ума му, така че да е сигурно, че никога няма да имат връзка помежду си. Когато отвори едното си умствено чекмедже, той ще ни говори като човек, покъртен от умиращите от глад бебета и от сакатите деца, останали без крака от бомбардировките. После ще затвори това ментално чекмедже и ще отвори другото, за да разсъди колко икономически изгодни и оправдани са военните конфликти и заробването на „Третия свят“. Разбира се, от идолопоклонническата, „господарско-лакейска“ гледна точка икономическото отделение в ума му е по-вероятно да се възприема като по-пълноценно от другото, което е на човек, защото човешкото се ръководи от нравствени чувства, и то смущаващи и неприятни, а финансовото – от кумир, съграден от чиста математика – новата „глина“ на цифровизираната електронна епоха - т.е. от върховно цивилизационно творение, остойностено като почти божествен дар, надхвърлящо значението на живота на индивидите, на техните радости, мъки, болки, страдания или жестоки съдби, причинени от себеподобните им.

Няма да е приятно, ако признаем, че в повечето случаи мислим по варварски преклонени пред кумирите си - както човека – „не човек, а икономист“. С каквито и аргументи да му отговорим е много вероятно те да се окажат подобни на неговите идолопоклоннически схеми на разсъждение, само че с различна остойностяваща символика. Например, ако като глинени кукли – божествени дарове - приемем не икономиката, а вместо нея - не по-малко кухо-декламативните ценности-кумири за святост на човечността и емпатията, то няма ли да се окажем в ролята на „не човек, а хуманист“? Издекламираният сурогатен хуманизъм не рядко се е оказвал поредната измамна „Пандора“, захранвана от бълваща лъжи пропагандна машина, симулираща жизненост и човеколюбие, които в крайна сметка се оказват прикритие за целенасочена програма на човеконенавист и човекоунищожение.

В измамната си симулирана псевдо-жизненост, създаваща илюзия за потентност и виталност, всяка тиранична цивилизованост всъщност крие безсилие, изваяно от сурогатност и изкуственост. Подмолно прикритото ѝ безпардонно варварство придава на префинената цивилизованост качества на „имитативен продукт“, механично измайсторен от бездушна церемониалност, характерна включително и за днешната технокрация. Роботизирана, машинално действаща, армията на изкуствеността е плод на „висшите общества“ във всяка известна ни от историята цивилизационна традиция – особено за приближените до самодръжците. В това отношение и наследниците на някогашните европейски дворцови интриги – съвременните „еврократи“ - по своята симулираща живот и сила безжизненост, по своите празнословия, празнодушие и изкусна изкуственост вдъхват усещане за илюзия за живот, сходна с тази, която теракотената армия от гробницата на първия китайски император внушава. В сегашната си „хипер-модерна“ модификация войската на изкуствеността е изваяна и от глината на сурогати-„симулакруми“: псевдо-морална аморалност, псeведно-разумна ирационалност, псевдо-стойностен цинизъм, псевдо-принципен опортюнизъм и псевдо-персонализиран конформизъм – всички застинали, за да охраняват като глинени плашила гробницата на споминалите се европейски империи. Изфабрикуваните някога в работилниците им теракотени души, думи и лица, измамно-приличащи на човешки, са обладали публичните комуникации след залеза на европейското имперско варварство. Свръх-техонолигизираните съвременни „нано-магии“ от сурогати и „симулакруми“ влизат ежедневно в днешния ни публичен живот - като фейк-нюз – но не само като откровено фалшивите новини от клеветнически „тролски“ организации, а също и като пропагандния фалш на официозите. Можем да ги разпознаем също и като „фалшивата усмивка на Пандора“ по псевдо-лицата на псевдо-публични песвдо-личности. „Пандоровата измама“ се мултиплицира в каналите ни за комуникация в същинска мултимедийна световна империя на сурогатите с фалшиви усмивки – в милиарди и милиарди постери, реклами, сериали, филми, снимки и постове; в „бума“ от фалшиви смехове, фалшиви сълзливи драми, фалшиви ценности, фалшиви чувства, фалшив разум, фалшиви умозаключения и фалшиво общуване, зад които се крие катастрофално дехуманизираща елементаризация - изпростяване и затъпяване на нравите, на чувствата и на ума.

Какво означава да си варварин

Произход на варварството на цивилизованите

Защо не е възможно да живеем във времето като рибите във водата, като птиците във въздуха, като децата? Империята е виновна! Империята е създала историческото време. Империята е установила съществуването си не в равномерната, повтаряща се смяна на сезоните, а в разпокъсаните периоди на възход и падение, на начало и край, на катастрофи. Империята се самообрича да живее в историята и същевременно крои заговори срещу историята.

Дж. М. Кутси, „В очакване на варварите“

След 11 септември 2001 г. Цветан Тодоров пише произведението си „Страхът от варварите“ с цел да срине всички основания на един по варварски опасен пропаганден текст – този на Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите. Тодоров подхожда към тезите за „добри и лоши цивилизационни модели“ радикално - той отхвърля значимостта на различните цивилизационни традиции и отказва да ги дефинира по друг начин освен един – цивилизовано е да признаеш различните от теб за човешки същества като теб със същото право да се развиват и съществуват под слънцето, а варварско е да третираш другите сякаш са вещ за експлоатация и да не ги признаваш за пълноценни живи същества. Така в „Страха от варварите“ Цветан Тодоров признава само един аспект на френската дума „цивилизасион“ – универсалният общочовешки план. Всяка цивилизация може да стигне до цивилизованост; но цивилизоваността е лично качество на конкретен индивид, а не е характеристика на обществото. Същото се отнася и до варварството – няма варварски народи, общества и култури, твърди Тодоров – има варварски нрави на конкретни човешки същества – във всяко възможно общество и традиция – независимо дали е сложна и многовековна, млада и опростена, градска или селска, племенна или държавна, литературна или устна; и независимо от това какви големи цивилизоващи образци е имала или има в миналото и в настоящето. Дори най-префинено цивилизованият е способен на варварски постъпки, на варварско мислене, на варварска емоционалност и на варварско отношение към другите. Както и обратното – дори и най-първичният дивак е способен на вътрешна цивилизованост или култивираност по отношение на възприятието му за света и за себе си и на отношението му към другите и към другостта. Страхът от варварите ни прави варвари. А всеки един акт на цивилизованост или култивираност на личността създава образец за планетарната цивилизованост – универсалистки общочовешки, отвъд и над особеностите на конкретните цивилизационни модели и техните културни традиции. В този смисъл преводът на ползвания от Тодоров термин civilization на български език би подхождало да е именно „цивилизованост“, а не цивилизация или цивилизации, защото последното е подвеждащо.

Текстът на Цветан Тодоров е трудно да се разкритикува интелигентно и добросъвестно, тъй като ясно личи, че той е бил обмислян и проверяван от автора многократно – с пълна отдаденост и голяма страст. И все пак не трябва да се пропуска, че за да стигне до цивилизованост като лично качество индивидът се развива в определена културна и цивилизационна традиция и усвоява нейните образци и понятия, и идеи и идеали, като свои.

Парадоксалното съчетание на цивилизоваността и варварството в системите на литературния тип мислене, на книжовното общуване и на държавността като обществена и културна макросистема, става възможно, защото, доколкото цивилизациите са усложнени социокултурни организми, то те по същността си са и противоречиви, парадоксални баланси от несъвместимости, едновременно помирени и непримирими. Те са резултат от цивилизационен динамизъм, който се състои в опитите (често неуспешни) да се задържи и поддържа крехкия баланс на хармония между полярностите, които ги съставляват. Така например, цивилизованото общуване става възможно благодарение на отчуждението, а именно отчуждението е една от причините за „подивяването“ на цивилизования и за варваризиране на поведението му. По силата на подобен системен парадокс днес всеобщата книжовна грамотност парадоксално води до феномени на „функционална неграмотност“, на масово невежествено полузнание. По същия противоречив начин, свръх-индивидуализмът става възможен само при наличието на институционализиран колектив, но именно себичността на индивидуалиста руши устоите на колективните блага, които са направили егоизма му възможен. В динамично отношение държавността като цивилизоваща политическа система може да се разглежда и като трудно-съвместим баланс на частни и обществени интереси, регулиран от публичните комуникации. Но в същото време цивилизоваността по принцип е възможна като понятие само в съчетание с варварството. Нещо повече – тя самата поражда варварство и значително улеснява варваризацията на обществата.

Още преди няколко хиляди години идеите за обществения интерес и за социалната справедливост формират цивилизования човек в процъфтяващите земеделски стопанства, а по-късно и зад градските стени в Югоизточна Европа (сиреч в люлката на европейския тип цивилизованост) като „зоон политикон“ – политическо животно. Осигуряването на прехраната чрез земеделие, скотовъдство, търговия и занаяти изграждат у него дългосрочно мислене, насочено и към бъдещите поколения. Полисната и имперската търговия и непрестанните завоевателни войни, свързани с колониалната експанзия водят и до мечтата за световна власт над всички народности, която на свой ред довежда до идеята за една единствена световна империя – свръх-държава, подчинила Земята - на три континента (в Азия, в Африка и в Европа) – така се заражда и стремежът към глобализъм и империализъм. В комплект с това за първи път в човешката история се появява феномена на нечуваните богатства и несметните капитали на обществата.

И точно в този момент, през желязната епоха на историческата сцена се появява и главният актьор на елементаризацията на човешкия ум в цивилизованите общества – Варваринът-цивилизатор, който решава да завладее и присвои натрупаните градски богатства лично за себе си, посредством най-проста груба сила или елементарни хитрини, лъжи, измами и интриги.

Да си варварин – това означава да си нецивилизован човек в цивилизована среда.

Диваците, които живеят в племенните безкнижовни общества не са варвари, сами по себе си. Докато не са се съприкосновили с града, докато не са влезли вътре през портите в градските стени, те са си просто диваци – живеещи в дивото детство на човечеството, очовечено от езика, чувствата и фолклора, но все още близо до животинския начин на живот (лов и събирачество). За да стане някой дивак варварин, той трябва да бъде съпоставен с цивилизоваността, да се е докоснал до нея, да се е сравнил с нея, да бъде изтълкуван от нея и да бъде изкушен от нея. С развитието на селскостопанската цивилизованост ненужните вече за земеделската култура ловци на дивеч - някогашните герои на племето - губят социалния и културния си престиж и самочувствието си, а грубите им ефективни умове стават по-скоро обект на подигравки за префинените култивирани интелекти на изобретателите на плуга и виното, на хляба и ковачницата, на търговията и мореплаването, на буквите и текстила, на държавните институции и култивирането на растения и животни, на глинените съдове и архитектурата, на звездобройството и парите, на геометрията и на първите дървени машини и механизми, на смятането и на селското и градското самоуправление.

Тъкмо такава драматична история за сблъсъка на дивака с градската цивилизация (и конкретно - с възпитания в градски маниери аристократ) е разказана и в първата известна ни художествена книга – шумерската легенда за цивилизования владетел на град Ур - цар Гилгамеш и за дивия герой от гората Енкиду. В месопотамския мит Енкиду бива погубен, служейки на цивилизования цар Гилгамеш, и призракът му проклина градовете и градските нрави. В реалната история обаче, в желязната епоха, варваринът, номад и воин, отново се завръща в града, но този път като завоевател и като победител. Не философстващият и колеблив заради интелекта си Гилгамеш, а диви, интелектуално ограничени, но силни, безпардонни и груби воини като Енкиду стават царе на първите в света свръхразрастващи се и всепоробващи империи.

Как еволюира човешкият разум в средата на варварския монархичен деспотизъм? В тези условия сложно мислещият ум на жените е непоносимо задушен, като на животно в клетка. Умните жени са ужасявали (и все още ужасяват) варварите-деспоти. Предпочитани за брак определено са били умствено ограничени жени, които са предавали тези си „качества“, биологично и културно, на своето женско поколение. Властващите тирани никога не са обичали също и мъже, които прекалено явно изявяват интелект. Разумните мъже е трябвало да се сдържат от проява на ум и да се подмазват на властващите, да се превръщат в мълчащи стоици или в шутове, да мимикрират, за да оцелеят (да си припомним например за Петроний от романа „Quo Vadis“ на Сенкевич). Така образът на умния мъж става образ на мълчаливата риба, на жалкия смешник или пък на подлия интригант и подмазвач. Но дори и в този деградирал вид мисленето не е на почит. За предпочитане е да се откажеш от собствени съждения, ако се стремиш към социално издигане – да възприемеш поданическата култура на лакея, който не мисли, а машинално изпълнява нарежданията на висшестоящия.

Това, което е характерно за отчуждения интелигентен човек днес, вероятно е било характерно и за първите древни интелигенти – те са били дълбоко култивирани хора, което, от една страна, води до любезност и миролюбие, а от друга страна - до способност да виждаш света и себеподобните си от различни гледни точки и така да придобиеш мъдрост, т.е. да се откажеш от еднозначните преценки за доброто и злото, а оттам - и да си склонен да отстъпиш, да дадеш право на другите, а често и да изпадаш в състояние на съмнение, несигурност и колебание.

Разхлабеността на социалните връзки, индивидуализмът и отчуждението в градския тип общества пречат на цивилизованите и интелектуално комплицирани индивиди да се противопоставят на варварщината, сплотена в общност. Така, в крайна сметка, умствено и културно по-развитите стават жертви, роби, шутове или лакеи, слуги и верни поданици на грубияните-тирани, на безпардонните и безмилостните глупци.

Парадоксално, но факт: извън дивата природна среда - в условията на държавността - умствената ограниченост и елементарност се оказват по-ефективни от комплексното мислене, находчивостта, иновативността и интелекта, особено когато варварите разполагат и с изобретенията, чрез които е била създадена цивилизоваността. Така държавните цивилизации на полисите - тази комплицирана и изобретателна, но за това и разединена и колеблива, политическа и стопанска културно-отчуждаваща градска среда – е станала лесна плячка за завладяване от варварството на ума. А епохата на ефективността на умствено и духовно елементарните, обслужвани от хитроумни, префинено-цивилизовани и изобретателни интелигенти, монархичната власт се трансформира в извратено-усложнена (и услужлива към господаря) държавна администрация от интриганти и лакеи, владеещи писмеността, а наред с това и до затвърждаване на тираничния тип обществено-политическо устройство – възцаряването на варварина като семпъл и праволинеен господар на цивилизовани подлеци.

Новият тип държавно организирани завоевателни армии трансформират някогашните герои: от ловци на дивеч в ловци на злато и богатства и на еднолична и неограничена власт над множество народи, градове и цивилизации. Така започва епохата на „гибелта на Троя“ и на възцаряването на ефективната и елементарна груба сила на мъжкия войнствен и насилнически свят на патриархалния деспотизъм, на едноличната и безконтролна тирания на арогантни и безскрупулни монарси, на варвари-завоеватели като микенския цар Агамемнон. Нито една история не разкрива по-убедително и по-задълбочено от югоизточноевропейската Омирова Илиада този процес при европейския тип победа на варварското и елементарното над сложното и култивираното.

В зората на желязната епоха старият свят на първите цивилизации все още е двуполов. В Троя, древен град в Анатолия, умната жена и женският ум са дълбоко почитани и уважавани, наедно с мъжкото достойнство, моралност и геройство. В крайна сметка поводът за самата война е една умна, достолепна и красива жена – хубавата Елена, а образите на мъдрата троянска царица Хекуба, на свръхпрозорливата пророчица Касандра и на милата и интелигентна майка Адромаха остават и до днес незабравими шедьоври в съкровищницата на световните литературни героини – сякаш са живи жени, които сме познавали лично. От обратната страна – единствените жени в ахейския лагер – Хризеида и Бризеида - са робини, т.е. вещи за неограничена употреба и за покупко-продажба, добитък, стока на варварите мъже. Обсадилите градските стени ахейци са не просто предимно мъже – те са предмно подививящи и подивели, „изгубили разум“ (според думите на Омир), варварски настроени мъже - груби, умствено семпли или пък хитроумни и вероломни или безскрупулни. Аякс е например много силен, но изумително глупав. Менелай, макар и честен, е умствено и нравствено-семпъл и праволинеен. Диомед е умен, но само в подлостите. Терсит е мръсник, отровен от омраза. Агамемнон е арогантен и самовлюбен грубиян, а единствено изключение са главните герои Ахил и Одисей, но те и двамата искат да прекратят войната - Одисей с хутроумността си, която го прави подъл и вероломен, а Ахил с ума си, който го подтиква да престане да се бие за славата и богатствата на неразумни, несправедливи и самозабравили се хегемони. Показателно е също, че с цел да се приключи с обсадата и да се завърне у дома си хитроумният и цивилизован цар Одисей се отдава на кощунствена подлост – на победа чрез измама, като същински варварин; а божественият разум на Ахил го кара да напусне сраженията, но в следващия епизод виждаме как същият този прекалено разумен Ахил побеснява от мъка по загиналия си братовчед и надминава в дивашкия си бяс, дори и най-варварски настроените сред съплеменниците си.

В крайна сметка именно вероломството, подлостта, безпринципността, безнравствеността, ефикасната семплост на ума и ефективната груба сила на ахейското варварство побеждават, като помитат и изтребват до последния човек цивилизованите троянци и така се превръщат в герои на може би първия организиран геноцид и на едно от първите в света гибелно за цяла цивилизация бедствие, причинено не от природен катаклизъм, а от човешко поведение – това на нашите себеподобни европейци – на югоизточноевропейските ни прадеди. Мирната, благоденстваща Троя става поредната „Черноморска Атлантида“, която е потопена, но не от водите на потопа, а в потоп от кръв. Експанзията на новия вид „арийци“ от Микена и Ахея – безжалостните, и несломими индоевропейци на желязната ера – се оказва в ролята на над-природно бедствие, по-разрушително и от потопа. Безскрупулни, интелигентни, хитроумни, обединените европейци от Югоизтока окончателно оповестяват победата на „варварството на цивилизациите“ – Троянския кон вътре в тяхната собствена цивилизованост. А кръвожадните армии на подивелите хитроумни себелюбци, вкарани зад стените на държавността, с лекота погазват и последните оцелели прояви на ум, на честност, на миролюбие, на достойнство, на благоденствие и просперитет. Под мечовете им, заедно с благородството (арете) на героите, умира и ерата на героите - първопроходци на цивилизоваността. С това безвъзвратно завършва и детството на цивилизациите, златната им епоха, започната през неолита с първите човешки градове в Анатолия, а непоседствено с това и около Дунава и Черно море, където с откриването на металургията за пръв път възниква и „цивилизация на златото“, внезапно угаснала, още преди да е съзряла – в поредица от катастрофи, най-значимата от които е всъщност триумфът на роденото от самата нея европейско варварство.

Така европейската люлка на цивилизоваността бива погазена отново там, където са корените ѝ – до малоазийските бреговете на Черно море - в Троя – в Анатолия – и след това - потопена завинаги в тъмната епоха на безчовечието, наченала с първия европейски геноцид – този над троянците. За да продължи с още по-срамното – с жалката съдба на оцелелите: с женитбата на Андромаха за сина на убиеца на мъжа ѝ, за да запази детето си; с поробването на Касандра от Агамемнон и убийството ѝ по поръка на жена му Клитемнестра; с връщането на неземно красивата Елена при мъжа, от който е избягала и упорито е отказвала да се прибере при него с цената на гибелта на цял народ; но и с възмездието, което неумолимо преследва от род в род всички унищожители на Троя.

„Варварски-цивилизованото“ унизено социално положение на твърде умните жени и на изобретателните и цивилизовани мъже в условията на имперския тип деспотично господство известно време може би ги е подтиквало да се съпротивляват на поробването – това свидетелстват древногръцките митове за Медея, Ариадна, Електра и Антигона, и тези за Едип, Дедал и Икар. Личните бунтове на всички тези героини и герои не успяват. Всички те загиват или по един или друг начин се провалят, може би защото, както всички твърде умни хора, те са и заклети индивидуалистки и индивидуалисти, остават си „бели врани“ и не успяват да създадат своя общност, лоби или коалиция в условията на типичните за градската среда социална изолация и отчужденост.

Дали произведението на Омир за насилственото ликвидиране на една хилядолетна държава с процъфтяващо стопанство и възвишена култура е въздействащо и покъртително и до днес и като провиденческо предзнаменование, че всички цивилизации в утрешния ден могат да завършат като Троя, макар и в несравнимо по-гибелни мащаби, при които всеки човешки дом е на път да се превърне в Атлантида, а всяко море е пред прага да стане черно – от трупове на някогашния жив свят?

Началото на европейската история на завоевателна и културна експанзия започва с одомашняването на коня от предците на скитите в степите на днешна западна Украйна (около 4 000 г. пр. Хр.), случило се паралелно с разцвета на земеделските култури около Дунава и бъдещето Черно море и откритието на металургията от балканските народи от културата „Варна“, наричани от античните автори „пеласги“ (около 8 000 – 3 600 г. пр. Хр.). В зората на медно-каменната епоха обединените европейски земеделци и коневъди, тръгвайки от днешна Югоизточна Европа буквално заливат, поробват, избиват и изместват от континента почти всички по-стари местни народности и популации, от които до днес са оцелели единствено баските. Това изглежда се е случило още около 4 000 г. пр. Хр., според данните, приведени от Джаред Даймънд (Даймънд 2006: 110). Бумът на селскостопанските технологии, съчетан с агресивния нрав на европейските ни „прото-арийски“ предци ги е водел към експанзивна колонизация на всички околни – били те цивилизовани или нецивилизовани.

Достатъчен е бегъл прочит на Махабхарата, на Илиада, на Историята на Херодот, на Галските войни на Юлий Цезар, на приказките на братя Грим или на византийските хроники за славянските нашествия или за линчуването на император Андроник от цивилизованите граждани на Константинопол, за да придобием представа за неистово жестоките, свирепи и безчовечни социо-културни практики, нрави и обичаи, характерни за всички европейски народи – били те арийци, перси, бактрийци, сармати, хети, алани, скити, словени, германи, келти, италийци, илири, ахейци, минойци или траки. Дори и най-високо цивилизованите от тези войнствени племена се славят не само с деспотизъм и смазваща тирания, не само с надменност, вероломство, безскрупулност, подлост и злост, но и със садизъм, надминаващ с префинената си изобретатлност и с гибелния си размах, дори и най-адските ужаси, които човешкото въображение е способно да си представи. Най-близкият до арийските народности аналог са може би ацтеките в предколумбово Мексико и маорите в Нова Зеландия, но с уточнение, че европейците изглежда многократно надминават както океанските воини канибали, така и обсебените от кървави човешки жертвоприношения коренни мексиканци, по своята типично „европеидна“ безчовечност и по префинените и изобретателни жестокости, на които са способни. Изтезанията и масовите човешки жертвоприношения (от тип „холокост“) чрез смразяваща от ужас особено мъчителна смърт, като одиране на кожата на живо или разкъсване на тялото на части чрез конски впряг, са нещо нормално във всички старо-европейски култури, при това те обичайно са свързани и с ритуален канибализъм, включващ изпиване на всичката кръв на жертвата (при келтите и при арийците), понякога в чаша от човешки череп, изваждане и изяждане на сърцата на стотици хора едновременно (при германите) или изяждане на вътрешностите на поваления враг, докато той е все още жив – такива сцени са нещо обичайно в Махабхарата например. А келтите и германите са ползвали за масовите човешки жертвоприношения и специално изработени за целта машини. Изглежда, че по същия начин, по който са изобретели как гениално да използват кравата и коня за човешки нужди, древните цивилизоващи се европейци са открили и как ефективно да експлоатират ужаса, за да могат чрез него да се налагат, да побеждават и да доминират над превърнатите в безропотна стока за продан свои подчинени.

Това изглежда се случва закономерно с всяка форма на цивилизованост – тя има свойството да се преобразува в „империум“ - във варварски тип милитаристично, господарско грабителство - под претекст за победа над варварите и диваците.

Оправданието на „варварство на цивилизованите заради борбата им с варварите“ няма как да бъде уединително в случаите, когато дадена милитаристична империя напада по-проспериращите от нея мирни, и затова и богати, цивилизовани общества и стопанства – по почина, по който ахейците нападат Троя в Омировия епос. Последното обикновено става под претекст, че по-богатите, по-мирните и по-цивилизованите са подли (или ако не, то са извършили поне една недопустима, кощунствена подлост), а воините-агресори са честни и доблестни. В „Илиада“ този претекст (в случая - подлото присвояване на хубавата Елена - съпругата на цар Менелай - от троянския принц Парис) дава основание на „честните и доблестни“ ахейски воини да водят битките и да осъществят завоеванието си по възможно най-подлия и срамно-непочтен начин. След завладяването на легендарната Троя и на богатата и просперираща цивилизована Анатолия експанзията на европейските цивилизоващи се варвари, или по-скоро варваризиращи се цивилизовани, вероятно продължава в две посоки и към Азия – в Мала Азия и в Близкия Изток те се сблъскат се и се смесват с високо развитите семитски народи, а през днешните руски и украински степи успяват да се населят в днешен Афганистан (Бактрия) и да достигнат до днешните земи на Иран и Пакистан и до Северна Индия, където полагат основите на арийската ведическа книжовна култура. По същото време старите градско-държавни цивилизации и земеделски стопанства от Месопотамия, Сирия, Палестина и Анатолия са подчинени първо от империята на европейците хети, а по-късно са буквално погълнати от световната империя на арийците перси, разположена на три континента. Впоследствие тези земи биват нападани и завладявани поетапно и от други варварски действащи цивилизовани европейци – от потомците на пълководците на Александър Македонски, от Римската империя, и пак - отново от Персия – и то два пъти, а после последователно са завоювани и от латинските рицари, от новите европейски „велики сили“ – от Англия и от Франция – и накрая – и от „арийците“ на „новия свят“ – от САЩ. Хегемонията на европейските народи в Близкия и в Средния Изток при това не е била единство физическа, но е и културна. Типичен пример в това отношение е класическа Древна Индия, за която и до днес се приема, че е ведическата – създадената от арийците брахмани, които всъщност насилствено са наложили експанзивните си културни порядки над по-стари неевропейски цивилизационни модели като дравидския. Ислямската арабо-персийска цивилизация също може да се възприеме като конструирана в решаваща степен от персите на основата на техни местни и съседни им (бактрийски) арийски традиции, съчетани с наследството на елинизма и на римския свят. А източноевропейският културен хегемон Русия след вековната си типично европейска експанзия днес владее цяла Северна Азия. Така по-голямата част от Азия практически се оказва завладявана с варварски методи от различни, но всъщност сходни в основното, европейски по произход експанзивни цивилизации – както политически, така и културно. Впрочем, културната цивилизационна хегемония на европейския тип варварство на цивилизацията не бива да се подценява, дори и когато няма формални етнически измерения – особено в Близкия Изток. В това отношение например не е случайно, че в сегашната държава Израел високата култура по същество е типично европейска и може би тъкмо това е и една от причините за милитаризма и шовинизма ѝ в перманентната ѝ война с месните палестинци.

Със зората на западната европейска Модерност и на последвалата северозападна индустриална революция тази история на походите на имперско-милитаристичното варварство на цивилизацията се разраства като тумор – във вековните братоубийствени европейски войни и в завоеванията на рицарите кръстоносци и конквистадори; в безконтролния садизъм на феодалната аристокрация – от руските помешчици до префинените интриганти от френския кралски двор; в „лова на вещици“, в доносничеството, терора, изтезанията и кладите на светата Инквизиция, по-късно наследени като практики от революционния терор, от светските тайни полиции и разузнавателни тайни служби; от колониалната робовладелческа (включително и в буквалния смисъл) глобална експанзия на испанските конквистадори, на Наполеонова Франция, на викторианската английска империя, на царска Русия и СССР и на германския „Трети райх“, с техните свръх-цивилизовано-варварски пропагандни машини, за да се стегне до днешното планетарно безконтролно всевластие на мултинационалните корпорации и до „омиротворителните войни“ на групировките на осъвременените „велики сили“ под хегемонията на САЩ; както и до полукриминалните ултракапиталистически олигархически клики в държави като Руската федерация, Саудитска Арабия, Иран, Турция, Сирия и Израел. Но и да наречем този вид деспотично господарство „държава“, то определено няма да е адекватно да го определим като „цивилизована държавност“ – то е еманация на насилничеството и на принудата – с други думи, на варварство.

За съжаление древните свирепи нрави на предците ни все още дремят в нас и е достатъчно да се окажем дори за малко в състояние на война или на обществен хаос и произвол, за да се разбудят с цялата им първична неистовост и гибелни мащаби, за което свидетелстват както колониалните войни от последните векове, така и Френската и Руската революция, и особено – Първата и Втората световна война.

Този проблем впрочем едва ли е само индоевропейски – той има нещо общо и с човешката природа по принцип. Надминаващата всеки звяр жестокост е особено типична именно и само за човеците, особено за по-войнствената част от мъжкия пол. Но човешката способност за безсърдечност, бездушие, безчувственост и аморализъм е всъщност характерна и за двата пола, както и за всеки народ и за всяка раса. Добра илюстрация за това ни общочовешко качество дават думите на Шекспир от драмата му „Ричард III“: „Във всеки звяр има капка милост, а в мен милост няма, значи звяр не съм.“

В крайна сметка мъжкото варварство и деспотизмът на типичния за милитаристичната патриархалност ефективен и семпъл ум стигат до своя „хюбрис“ (ненаситност) – до своя логичен варварски-цивилизоващ завършек, толкова в европейските, колкото и в неевропейски държавности - като империята на цар Давид и цар Соломон и като Асирия, като Корея и Китай, като Финикия и като Египет на фараоните, като арабските халифати и като Тимбукту в Африка, като Златната орда и като Османската империя или като предколумбовата империя на ацтеките в Мексико. В сегашния си вид всички големи цивилизационни традиции до една – кунфуцианска, будистка, хиндуистка, ислямска, иранска, юдео-християнска, латино-амариканска, източно-европейска и „евроатлантическа“ – сякаш са доказали, че са варварски катастрофични в своето цивилизаторство, както и че не могат да се справят с вредите, които сами причиняват на себе си, на човеците и на света ежедневно.

Псевдо-мисленето за „Големите“: измамност, грандомания и внищожаване

„И в зората на двадесетия век настъпи великото крушение на илюзиите.“

Хърбърт Уелс, “Войната на севтовете” (1898)

Както още Платон разкрива в алегоричната си Приказка за сенките и пещерата, във варварски прикования към стените на самоприченена псевдо-слепота цивилизован ум всичко сложно и нееднозначно се възприема като заплашително. То и действително е заплаха за схематизираната изкуствена псевдо-реалност, която поддържа апатичното безметежие, за да не се срине в хаоса на болки и тревоги, напиращи да се събудят в несъзнаваните мрачни кътчета на душата, където са нетрайно упоени с илюзии за псевдо-разумност, ефикасност и полезност. Заради желанието да не изпаднем от общоприемливия обществен маскарад и да се сраснем с маските си в „реалността, която не същества“, е нужно да не мислим, а да симулираме мисъл; да не чувстваме, а да симулираме чувства; да не виждаме, това което виждаме; да не чуваме, това което чуваме; да не усещаме, това което усещаме; да не проумяваме, това което проумяваме. Феноменът на отказа да знаем, да съзнаваме и да виждаме води до самопричинено оглупяване. Оглупяването на ума, затъпяването на чувствата и елементаризацията на нравствените ценности е това, което Платон описва като окови на принудително слепите в държавата-пещера, манипулирана от жреци-измамници, а Хана Аренд го определя като „баналността на злото“ (Аренд 2004). Но има и друг подход да станеш обществено приемлив – като ампутираш въображението си. В крайна сметка, ако нямаш представа, че въображаемото съществува, няма как да разбереш разликата между фалша и истината и така става много по-лесно да живееш в лъжа и в самопричинено оглупяване, попаднало в системата на варваризираща менталността магия на изкуственото и сурогатното, на симулациите и на „симулакрумите“, възприемани като кумири на цивилизоваността.

Днешните „а ла европейски“ цивилизовани общества вероятно дължат на миналото си „симулакрите“ си. Те са част от цялостна система на вероломство, измамничество и цинизъм. В „цивилизаторските“ им войни – били те колониални, световни, „студени“ или пост-колониални - измамническата им природа се проявява и с шокиращата жестокост: в прикритата зад коварни благи думи агресия, в безчувствеността на бюрокрацията и в безскрупулността на властващите елити, задраскващи човешки животи, сякаш са цифри в тефтер, а понякога зачеркващи в планиран геноцид и цели държави, региони, народности, цели цивилизации. Измамническите експанзивни практики на подменената с варвраство цивилизованост са сякаш типични за всяка от „Великите сили“ от епохата на Модреността. Те изглежда са завещани от хилядолетното наследство на историческата „делва на Пандора“ , от която са произлезли, заедно империума на империите им – от предшестващите ги монархии с техните самодръжци-тирани и раболепни лакеи. Вероятно те дължат варварството на цивилизоваността си и на „психично нездравите си култури, изградени от психично нездрави хора“ (Маслоу: 2010), а и на ред други комплексни причини, свързани и с хаоса, и с незрелостта им.

Подражващият на свои кумири млад човек напомня в изненадващо много отношения на неолитните ни предци, кланящи се пред изкуствените творения на ръцете си. Когато се идентифицира с предмети, на които се възхищава (например специфични дрехи и аксесоари, гримове, елекронна техника или автомобили); или със звезди-идоли от постери, той/тя символно прехвърля личностните си човешки качества на предметите и на идолите си и така сякаш придобива качества на предмет на вещите си. Такъв човек може да започне да се държи като функция на мобилното си устройство, на стил музика, на компютърна игра или на телевизионна поредица – сякаш че символно самият се превръща във вещ за употреба от своя идол. А колкото повече приписваме живи качества на идола си, толкова повече губим същите ние самите. Ако решим например, че идолът ни е смел, то ние се лишаваме от смелостта си, защото има кой да е смел вместо нас – идолът ни ще е смел. А ако решим, че идолът ни е справедлив, то ние можем да бъдем несправедливи, защото идолът ни ще е справедлив вместо нас – например: „Щом вождът ми Сталин е смел и справедлив, то няма нужда аз да бъда смел и справедлив, защото Сталин ще е смел и справедлив вместо мен.“ Или пък, ако прехвърляме на идола си човешкото качество красота, то ние можем да бъдем грозни без проблем – идолът ни е ще красив вместо нас. Например: „Щом колата ми е красива, то аз няма нужда да съм красив, а мога да бъда грозен, колата ще бъде красива вместо мен.“ По този начин лесно се стига и до самосъзнание и поведение, по логиката на което не машините служат на човека, а индивидът е слуга на машините си – все едно да си направиш глинено гърне, не за да готвиш в него, а за да го положиш да стъпи като господар на врата ти. А защо не и за да скочиш сам във врялата вода и да бъдеш сготвен за храна на гърнето-бог? А и това е възможно да се случи – въпрос е на степен на идополопоклонническата психична патология.

Друга степен на бедствие от „кутията на Пандора“ в принципа на идолопоклонничеството, наследен от „културата на глината“ на предците ни – първопроходци на цивилизоваността - това е ненаситността при абсолютизма на господството – „цар-Агамемновия“ хюбрис - катострофалното варварско господарство на властелина-идол – често всепоглъщащо, също като в мита за Голем. То може да се проявява в монархизма (монизмът на властта) и в произтичащия от него „садо-мазохистичен синдром“ (според определението на Фром) на извратената връзка между Господаря и Слугата – основа и на индивидуална дисоциация в двулично самосъзнание – от типа на Стивънсовия патологично двуличностен Джекил-Хайд. Това завещано ни още от времената на първите протодържави съюзяване между раболепието и тиранията е една от вероятните социално-психологически първопричини и на най-фаталните варварски по естеството си тоталитарни държавни режими от ХХ век – на Сталин, на Хитлер, на Мао, на Франко, на Пиночет. Всички тези превърнали се в полу-легенди исторически истукани и политически чудовища са в двоен смисъл „Големи“ – създадени са по образеца на глинения идол Голем, заплашващ да погълне света и след него да не остане нищо живо.

Мечтата да си „Голем“, да си идол и кумир за тоталитарна – и затова и напълно безотговорна - доминация над всички и над всичко може би произлиза и от човешката слабост, безплодност и безсилие – но не в сексуален смисъл, а по-скоро в общностен план - като социална и културна импотентност. Това обяснява и съпътстващите я отклонения: варварския тип грандомания и нарцисизъм. Когато се чувстваш твърде малък и нищожен, мечтаеш за нещо гигантско, нечувано огромно, което да компенсира собствената ти миниатюрност. Същото се отнася и за симптомите на нарцисизма: когато се чувстваш необичан от никого – влагаш цялата си любовна страст да обичаш само навътре в себе си и към себе си, да се възхищаваш от себе си и да се самобоготвориш. „Божественият комплекс“ също е част от обикновените ни ежедневни мечтания: когато се чувстваш безпомощно слаб и безсилен, мечтаеш да си всесилен и всемогъщ бог – ставаш сам божество на самия себе си. Ето защо и параноичността също е синдром на средностатистическите психически преживявания на по варварски цивилизования: вроденият ни страх от неизвестното, съчетан с изолацията на отчуждението ни, може да доведе всеки от нас до състояния на все по-тревожна параноя (от типа на „в мрака ни дебне опасност“ или „зад гърба ни всички съзаклятничат да ни навредят“), която подсилва и подхранва останалите девиации – грандоманията, нарцисизма, божествения комплекс и самата себе си. Мечтите да бъдеш голям и силен като Голем, или ценен и обичан като оживялата глинена кукла Пандора, се превръщат в обсесии, в неистови желания, смесват се с реалността и прерастват в действия. В това подобно на бълнуване състояние се оказва твърде лесно безкритично да се подадеш на изкушението на самозаблудата на фантастичното самомнение и фанатично да се хвърлиш в самоубийствената авантюра да командваш еднолично всеки, всички, а и целия свят, защото в собствените си очи възприемаш себе си като „най-добрия“, „най-великия“, „несправедливо ощетения“, „единствено достойния за обич“, „заплашения от враговете“. Така командата се възприема като техническа необходимост: „ако не командвам аз, никой няма да свърши тази работа“ или „ако не взема нещата в свои ръце, злонамерените ми познати ще съсипят живота ми“. С такива „убедителни“ утилитарни мотиви за всеки човек с повече енергия и с по-изявен характер е твърде лесно във всеки един момент от живота да се превърне в едноличен командир.

Дихотомията цивилизованост-варварство в „командирската“ грандомания се подсилва и от аналитично-реторичното опосредствано общуване, както и от „хулиганското“ нежелание на дивака в нас да е зрял, почтен и самостоен. Тези две тенденции заедно приковават ума на цивилизоващия се и същевременно варваризиращ се свръх-егоцентричен индивид, отказващ да бъде отговорна личност. Така самосъзнанието на цивилизованите подивяващи се оказва пленено с вериги за стената на господарско-слугинската държавническа тирания, почиваща на манипулация с преднамерени лъжи и с неосъзнати самоизмами – в по равни части.

Впрочем, „Големите“ на цивилизоваността-варварство като хюбрис на абсолютното господарство не е задължително да са персонализирани в конкретни диктатори. Магията на варварски всесилните кумири изпълва всъщност голяма част от литературните наративи, с които усвояваме цивилизоваността и до ден днешен. Грандиозните легитимиращи повествования на доминацията и на подчинението на някоя велика сила все още изпълват с технократските си ценности на „Големите“ съвременните ни учебници по история. Но величието на Диктата е имплицитно заложено също и като послание в обучението по почти всички останали предмети в училище – включително в т. нар. „точни“ или „природни“ науки. Типичен пример в това отношение е Нютоновата физика: в нея светът е представен като абсолютна „монархическа система“, в която господстват няколко неумолими и всевластни сили и подчинени им механични явления, потърпевши от техните команди и въздействия, слуги на силите. „Логиката“, която ни се внушава да заучим е че „Великата Сила“ е „велика“, защото е „Велика Сила“. Именно това ѝ дава легитимно основание да диктува правилата и ценностите до степен на тоталност – като абсолютен принцип-принцепс. Научават ни, че от физиката до историята навсякъде командва някаква несъмнена еднолична еднопосочна сила на великия диктат. Конкретните образи, които ще влязат в ролята на този главнокомандващ абсолют са без значение – това може да са Наполеон, Цар Симеон, нацията, държавата, научно-техническият прогрес. Важното в технократското идолопоклонническо повествование е всъщност, че всички те са ни представени като господстващ принцип, като необходим диктат, като властваща неминуемост, като детерминираща действителността тоталност на всички нива - всепоглъщащо; подобни са на глинения идол „Голем“, както и на всеки подобен нему изкуствен изтукан, пред който се принасят човешки жертви. Във всички научни дисциплини, както на лексикално, така и на смислово ниво, ни се внушават образите на диктатора-сила, на всевластния кукловод като космическа предзададеност, на командния пункт, господстващ над всичкото. В ролята на този всемогъщ, дисциплиниращ и еднопосочно заповядващ „началник“ могат да се представят както културни символи, така и лични имена, както абстрактни понятия, така и очевидни процеси и явления, но всички те „не са това, което са“, а „играят роли“ – ролите на „супер-сили“ –„двигатели“ и/или технически инструменти, вещи за употреба. Дори, когато става дума за реално съществували хора, типичното технократско и по същество идолопоклонническо послание за тях е че те на са нужни и ценни като човеци, а като необходими механизми на развитието - иначе не бихме учили за тях в училище. Така въпросите за същността на действителността са изместени и подменена с култа към „механичните“ средства и инструменти, чрез която тя „работи“, който по същество е култ към механизмите, превърнати в идоли на т.нар. „рационално“,„позитивно“ и „научно“ мислене, доведено до предметност, а в този смисъл – и до сурогатност и изкуственост, до „колос на глинени крака“ с „теракотена армия“ от безлични, бездушни, безчовечни и по същество безжизнени кукли- работници.

Но същевременно диктаторът-сила е представен и като дисциплиниран слуга, безропотно подчинен на фаталността на някаква друга „още по-велика сила“. Наполеон, Цар Симеон, нацията, държавата, научно-техническият прогрес са не само всевластни, но са и покорни „до гроб“ на своя дълг към силата на по-силния - към силата на историята, на цивилизацията, на развитието, на възхода, на човечеството, на науката. Идолопоклонническата същност на подобни повествования за великите се състои в това, че в тях живите измерения на човешкото им битие отсъстват. Животът, животите, биографиите, житейската предопределеност се представят сякаш са вещи за употреба – като че в човешките истории липсват човеци, в индивидуалните житейски пътища липсва жизненост - на творческото, на неосъщественото и непредвиденото, а вместо това всевластват вещите, които ще послужат на по-силните вещи. Дори, когато се пропагандира „култ към личността“, това не е култ към човешката същност на диктатора или на „героя-слуга“. Човешките измерения на героичното не съществуват. „Великата личност“ трябва да ги пренебрегне, за да послужи като жертвен инструмент за грандиозна кауза за „Възхода на цивилизацията“. Командирът се представя не като човек, а като болтче в голямата машина на историята, а ролята му в нея е сведена до чисто техническа. След като е изпълнил или провалил своята служба на механизъм на прогреса, той бива изхвърлен от Господарката История като вече ненужен „брак“ – било то на остров Света Елена или в последните конвулсии на инфаркта пред стените на Константинопол... Така командните и обслужващите наративи на технократската цивилизованост се смесват и припокриват, следвайки модела на травеститни метаморфози на слугата в господар и на господаря в слуга: два взаимнозаменяеми инструмента, болтчета, зъбни колелца, вещи....

Характеристика на пълното подчинение е внищожаване на човека (нихилизация) – дехуманизация: аморализъм, конформизъм, безличие, машиналност – следване на инерция, механичност, нищожност, нищета, самоунищожение. Причината за доброволното себезаличаване е страхът от собствената воля и отказа да се поеме съпътстващата я отговорност - тя се прехвърля на другите. Този процес на обезличаване - механизацията на лакея - следва собствена логика и може да завърши с крайност: светът на слугата – психически, социален и културен – се разплува - губи ясни форми и очертания – превръща се в аморфна маса – отново в първичната безформена кал, втечнена глина.

Живите символи на човека-робот, подобен на механичната глинена кукла Пандора, стават все по-архетипови за модерната ни колективна психика, модифицирала неолитната идолопоклонническа „култура на глината“ в „култура на машината“, в която кирпиченият вездесъщ изкуствен Голем вече е и електронен - планетарно-всеобхватен изкуствен интелект. Тревогата от идеите за конструиране и индустриално производство на хибридни организми-машини също става образцова за съвременната модификация на евроепейското цивилизационно варварство. Лесно можем да открием оживялата машина и машиназирания човек в силата на символите - като се започне от модерната литература и кино-изкуството и се стигне до лабораторните био-инженерни експерименти - в стил чудовището на Виктор Франкенщайн на Мери Шели или човека-машина Дарт Вейдър на Джордж Лукас. „Прекрасният нов свят“ на Хъксли и „Матрицата“ на Уашовски в зората на ХХІ век вече се градят на Земята - с помощта на нанотехнологично, компютърно, генетично, биологично, психическо, социално и културно инженерство. Действителните случаи на био, психо и социално инженерство понякога надминават по „студенина на ума“ и Уелсовите марсианци, а по извратеност на експеримените - дори най-смущаващите образи от човешкото въображение в стил „Франкенщайн“ или „Островът на доктор Моро“. Такъв е например случаят с провалилия се експеримент за конструиране на генномодифициран хибрид между коза и паяк с цел използването му в текстилната индустрия. Идеята козата вместо мляко да произвежда паяжина е нравствено плашеща, свидетелство за типично европейския цивилизаторско-варварски извратен стремеж към ефикасност.

Независимо дали става дума за комунизма, за фашизма, за марксизма, за анархизма, за расизма, за нацизма и национализма, за сциентизма, за идолопоклонниците на техническия прогрес, за технократичната машиналност на „еврократите“ и на „сериозните учени“ или за днешната нео-капиталистическа прикрита пропаганда на мултинационалните корпорации, изискванията за ефективност са основен симптом на европейския цивилизационен варварски тип утилитарно мислене, което се характеризира с късогледство по отношение на органичната неразчленима цялост на човешкия и природния свят и равнодушие към душевните и духовните измерения на човека. „Утилитарното“ по варварски елементарно мислене, характеризиращо европейските ни цивилизации, вероятно се е развивало с векове от древните ни югоизточноевропейски предци, изобретатели на ефективната експлоатация – земеделието, скотовъдството, металургията, робовладелството, занаятите, търговията, финансите и администрацията, а и днес сякаш е неписано задължително изискване за престижа и самочувствието и на съвременния европеец. А баналното зло от самопричинената фалшивата слепота на ума и на душата, което ефективно-ефикасното опростенческо „мислене само за непосредствените ползи“ произвежда може да доведе до „варварство на цивилизования ум“ с по-опасни последици за бъдещето ни, отколкото ще открием в която и да било откровена злонамереност.

Варварството на ума: утилитарното мислене

Цивилизованото ни възпитание във варварско мислене „на парче“, краткосрочно, без нюанси и без сложен контекст, винаги в две опозиции, без усет и без интерес към многообразието, недетерминираността и свръх-сложността на света ни в голяма степен произлиза от безусловното изискване за ефикасност на всяка цена в днешния общоприет „европеиден“ социокултурен модел. Причината да мислим елементарно и фрагментаризирано може би произтича и от стандартите на общоприетата в културата ни логика на противопоставянето (т. нар. „непротиворечие“), на моноцентрализъм, на фокусирането върху обекти (отделни елементи), а не върху връзките помежду им. Неглижирайки структурата и функциите им, отчитаме количеството на обектите, а не качественото ниво на смисъла и същността им в цялостен контекст. Но често прекомерният цинично-утилитарен прагматизъм сериозно ограничава взаимодействието на хората със света и свежда мисленето до потенциално опасни елементарни логически модели. Така цивилизованото ни мислене става и елементарно варварско, което значи и донейде методично, и класифициращо, но и абстрахирано от емпириката в нейната свързана цялост, от опита и в крайна сметка - от самата действителност.

Инициативи като тази на британския професор Уоруик да превърне човешките същества в електронни машини, като им имплантира интегрални схеми и чипове с цел да могат да заменят износените си и остарели части, са сред най-шокиращите свидетелства за пандемичните нива на типично европейското „франкенщайновско“ цивилизационно-варварско безумие да мислиш за свръхсложното като за свръхпросто и за живите същества като за елементарни машинки. Но още по-смущаваща е самата девалвация и свръхелементаризация на понятията за ум и за интелект. Представата за тях е сведена до обикновено свойство на битова електронна техника. Навсякъде и постоянно се говори за изкуствен интелект, за умни устройства. Защо са ги кръстили така? Може би, защото смартфоните на кръстниците им са по-умни от тях самите.

Тоталната формализация на науката, при която не е важно съдържанието и качеството, а количеството на „наукообразните“ публикации и позиционирането им в псевдо-престижни бази данни, осветлява само една страна от въпроса защо най-сложната реалност, която познаваме – човешката – често е анализирана по възможно най-елементарния и изумително опростенчески начин – именно от цивилизовани умове. От гледна точка на социалния престиж на интелигентните ситуацията се утежнява и от това, че сложната мисъл не е политически коректна, тя е неудобна и смущаваща; никоя политическо-идеологическа клика не би я приветствала, а спонсорите от икономическите лобита едва ли биха дали средства за популяризирането ѝ. А лакейският и обслужващ характер на „хуманитарните“ и социалните науки възпитава изненадващо елементарен, едноизмерен, „черно-бял” начин на мислене.

Неадекватността на утилитарното мислене за сложната действителност може да се проследи в няколко аспекта :

хипер-семплификация (свръх-опростяване);
елементаризация (свеждане на сложните цялости до отделни техни съставни елементи);
фрагментаризация (разглеждане на взаимосвързаните артефакти и явления като напълно отделени едни от други, сякаш са вещи, наредени в отделни чекмеджета);
манихейска апория (свеждането на цялата сложна реалност до само две непримиримо противопоставени сили или обекти, без да се посочва съчетаващо ги, балансиращо и помирително качество);
монизъм и/или моноцентрализъм (свеждането на цялото необозримо многообразие на живота до едно единствено централно понятие, явление или съждение);
формализъм (изключване на интереса към същностните, съдържателните и качествените характеристики на наблюдаваната действителност, все едно че те не съществуват изобщо: анализ само на основата на количествени и формални критерии) ;
аморфност (обезсмисляне и представяне на различните явления все едно, че те нямат никакво значение и никаква ценностна стойност, при липса на критерии и сливане на всички разсъждения в безидейна и безсмислена каша).

За съжаление по варварски опростенческото цивилизовано мислене за комплексни явления не е безобидно, тъй като много често води до недомислени и зловредни действия, някои от които могат да се окажат с фатални резултати за човешкия свят.

В крайните си форми утилитарното мислене все повече заприличва на категоричен аморален императив за полезност, противоположен на Кантовия категоричен морален императив за съвест, честност, справедливост и свяст. Ако вродената във всяко човешко същество нравствена повеля, по думите на Имануел Кант гласи, че „Човекът не е средство, а цел“, то повелята за задължителна ползотворност, когато се превърне в безнравствена, сякаш започва да гласи тъкмо обратното: „Човекът не е цел, а средство (инструмент) „ за постигане на полза (изгода, ефективност, ефикасност).

Разбира се, полезността и ползите са безусловно необходими за всяко човешко същество и за всяко обществено формирование. Но това съждение има смисъл, само ако има човешки същества – т.е. само ако човешките качества имат първостепенно значение, включително и „безполезните“ човешки качества, като например чувството за хумор, способността да мечтаем, да фантазираме, да пеем под душа, да се радваме на малко животинче, да тъжим или без видима причина да се смеем. Смисълът на „ползите за човека“ е възможен само, ако акцентът пада първо върху целта - човека, а после върху средствата – ползите, т.е. ако реализацията на потенциала от полезни и наглед „безполезни“ човешки качества предхожда всяка друга възможна цел или задача, включително и изискванията за краткосрочна (и често късогледа) полезност. При една обърната логика, при която ползите са целта, а човекът е средството за тях, императивът за „ползите за човека“ става безсмислен и ирационален.

В най-елементарното си измерение утилитарното мислене може да заприлича на „байганьовската” пресметливост как „да удариш келепира”, т.е. как от всичко и от всеки да извлечеш лична изгода за себе си, но всъщност то може да бъде и много по-сложно. Не е задължително утилитарното съзнание да бъде егоцентрично – то може да цели и алтруистични ползи - не за индивида, а за колектива и общността.

Въпросите, които биха произлезли от сложното мислене в случая не са дали полезността е необходима и трябва ли да бъде пренебрегната (защо тя не само е безусловно необходима, но е и неизбежна), а за кого е ползата, краткосрочна или дългосрочна е, какъв е човешкият смисъл от нея, каква е цената, която трябва да се плати за полезността и заслужава ли си наистина в човешки план да се плаща, какви ще бъдат негативите и нежеланите следствия от дадена конкретна полза.

Неписаният, но често безусловен европейски цивилизационен императив за утилитарно мислене, който нашите балкански предци-изобретатели са създали още в Древността, изисква от човешките същества задължителна ефективност и ефикасност, на всяка цена. Но какво е ефективност и ефикасност; какви неочевидни психично-символни и душевни и духовни подтекстове се крият зад тези две понятия; и защо и кому е необходимо във всички случаи те да бъдат задължаващи и задължителни?

Ефективността означава предизвикване на ефект, т.е. на видима промяна чрез въздействие. Но не във всички случаи промените са видими, особено когато се проявяват в дългосрочен план, далеч не във всички случаи се постигат чрез еднопосочно и просто въздействие, а и не във всички случаи изобщо са необходими – има много ситуации, в които са по-скоро нежелателни.

Ефикасността е изискване ефектите от дадено въздействие да са полезни, дългосрочни и трайни. Комплексността на действителността обаче предполага, че никой ефект не може да бъде изцяло и единствено полезен, а задължително ще доведе и до негативни и безполезни последици. В такъв случай на първо място трябва да бъде поставен въпросът дали негативите от дадена ефикасност биха били приемливи – както в рационален и в утилитарен, така и в цялостно човешки план. А дългосрочната трайност (или устойчивост) никога не се постига чрез няколко изброими въздействия или схеми на действие, а от неизброимо много устойчиви във времето комплексни фактори, някои от които са незабележими или едва забележими и на пръв поглед за по-недалновидните умове може би биха могли да изглеждат и като напълно безполезни, неефективни и неефикасни.

Тъй като ефективността и ефикасността се свеждат до промените, предизвикани от определено въздействие, то те предопределят да се реализират главно посредством най-простата възможна комуникация от команден тип и не предполагат нито диалог, нито „общение“ (комплексно общуване с културен контекст, което създава общности) между хората. В този смисъл, превръщайки се в предимно или изцяло ефективен и ефикасен, човек губи голяма част очовечаващите го форми на общуване и следователно неочаквано лесно може да се приплъзне и към отчуждение и безчовечност, към безхарактерността и безличието на легионите, подхранващи „баналността на злото“ - деградацията, безотговорността и нищожността.

При това, отчуждението и деградацията на утилитарно мислещите ефективни и ефикасни цивилизовани европейски хора често ги води и до по варварски ирационален страх – включително и страх от живота, който насърчава в тях съзнавана или несъзнавана:

биофобия: ужасеност и омраза към живота и към всичко живо, т.е. постоянно движещо се, променящо се, многообразно и непредвидимо,
антропофобия: ужасеност и омраза към човешките същества и към очовечаващите ги качества, особено към безполезните им измерения като безпредметното мечтание, нравствените или естетическите идеали, безсмисленото въображение, глупавите фантазии, смеха, безпричинната тъга или ентусиазираната радост от съществуването,
параноя: болезнена подозрителност, отвращение и страх от всяка външна на индивида действителност, която непременно се възприема като враждебна, вражеска и заплашваща целите и интересите на съответния индивид.

Въпреки че е разбираемото и до голяма степен „естествено” (в маймунско-приматски смисъл) „господарско-слугинското“ симбиотично взаимоотношение между хуманитарната мисъл и силните на деня, то едва ли е достатъчно обяснение за елементарния характер на мисленето за най-сложните човешки реалности, което характеризира не само науките, но и ежедневното ниво на мислене и общуване.

В какво се състои и съществува ли помирителен баланс който да позволи тези две сили в него – варварството и цивилизоваността - да постигнат примирие и да не се унищожат взаимно. Дали съществуват и тенденции, които биха могли да помогнат на личността и на обществата да излязат вън от самоубийствения стадий на „пубертета на човечеството“, в който се намираме в пътя на досегашното си развитие.

Стената на цивилизования ум

„Представи си хора в някакво подземно пещероподобно жилище, което има открита и дълга пролука за светлината по цялата пещера. Нека в него да живеят хора от детинство с така поставени на нозете и на шията окови, че като се намират тук да виждат само това, което е пред тях, без да могат да обръщат главите си поради оковите. Светлина да им идва от огън, който гори отвисоко и далече зад тях, а (...) си представи издигната стена, както издигат фокусниците преграда пред зрителите, на която показват фокусите си. (...) Представи си край тая стена хора, които носят различни вещи, стърчащи над стената, статуи на хора и фигури на животни, направени от камък и дърво по различен начин. (...)

...- Подобни са на нас – отговорих аз – Нима ти смяташ, че тия затворници, както у себе си, така и помежду си са видели нещо друго, освен сенки, които падат от огненото сияние върху срещуположната пред тях стена на пещерата?“

(Платон 1975: 272 – 275)

В първите градове на най-старата, открита досега, цивилизация на древните земеделци в Анатолия (7 500 години пр. Хр.), жителите са обитавали стаи, подобни на килийки на пчели. Целият град е приличал на една единствена огромна обща глинена къща, със стотици стаи в нея, свързани с коридори, с излаз под открито небе само към терасите върху покривите, както и към централния кръг, опасан от стената на жилищата, който е бил нещо като вътрешен двор.

Кирпичените стени са защитавали древните анатолийци хати от неблагоприятни климатични условия – от студ и от жега, от суша и от дъжд и влага, от вредители и от врагове, но практически са ги изолирали от природната среда. Стаите им, макар и свързани с общи коридори, са отделяли семействата едно от друго, така сякаш всяко от тях живее самотно в собствена пещера. Така семейството се е превърнало в самостоятелен, изолиран свят, буквално в „клетка на обществото“. Никой няма достъп в твоята стая, не знае какво става зад стените ѝ и не може да се намеси в твоя частен свят. Така връзките между членовете на семейството се превръщат в единствения източник на непосредствено общуване с емоционален, свръхценностен и чувствен заряд за първите граждани. По този начин контактите с останалите родове от племето по естествен начин се преобразяват в повърхностни, опосредствани и спорадични. Тази ситуация личи ясно и при по-късните цивилизации на западните анатолийци - например в описанието на троянските семейства на Хектор, на Парис, на Приам и на Касандра в „Илиада“ на Омир.

Находчиво Клод Леви-Строс определя книжовните цивилизации като „студени култури“. Общуването в тях е отчуждено и опосредствано, затова епитетът „студени“ е подходящ от гледа точка на емоционално-чувствената хладина във взаимовръзките при цивилизоващите се хора, които в по-голямата част от денонощието прекарват затворени и изолирани от другите в своята частна собственост.

На индивидуално ниво стената е предпоставка едновременно за отчуждение от себеподобните и за развитие на индивидуализъм в човешките личности. Отчуждението-индивидуализъм се изразява в нови индиректни комуникационни техники на опосредствано изразяване чрез знаци.

Стената е двойствен символ на „меда и жилото“ на цивилизоваността. От една страна, тя дава защита на държавата и на индивида – защита от дивото и опасното, от варварите и от враговете, включително и от варварството и от злотворството, които се крият в дивашките глъбини на човешката душевност. От друга страна, стената на цивилизоваността отчуждава държавно-устроеното обществото от балансите в природата, в това число и от всичко естествено и здравословно, разкъсва връзките на човека със себеподобните му и със света и го превръща в изолиран в себе си затворник, защитен, но и безнадеждно заключен зад стените на интелекта.

(продължението следва)

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 47, март, 2024

Петър КаневпрозаНова асоциална поезия

Alex Arnaudov

Петър Канев – Варварството над цивилизования ум

Нова Асоциална Поезия

Последвайте ни

Контакти

Петър Канев – Варварството над цивилизования ум

Невена Борисова - Преображението

Александър Христов – Agnosia

Нова Асоциална Поезия

Последвайте ни

Контакти