Петър Канев - КГБ

ТИМУР И НЕГОВАТА КОМАНДА (HUMAN NATURE)

Шилдбергер, личен оръженосец на Тимур – Тамерлан, пише в Пътеписа си:
В един завладян от Златната орда град
Тимур заповядал да наредят вързани всички деца и бебета на земята
и дал команда на конницата си: -Дий! - да ги прегазят с конете си.
Но никой не тръгнал.
Кръвожадните татари стоели неподвижно. Никой не изпълнявал
командата му.
Той повторил, потретил, разкрещял се, но те не помръднали, гледали
го и мълчали.
Тогава Тимур се разбеснял и сам самичък препуснал да гази безбрежното поле с деца и бебета.
Препускал, препускал, часове, в бяс, целият в пот и в кръв,
от устата му излизала пяна, докато конят му накрая грохнал и паднал на колене.
Стотина деца останали живи. 
А ето как разправят, че умрял Тимур.
Веднъж жена му уж погледнала млад мъж многозначително.
Обезумял от ревност, Тимур я удушил собственоръчно.
Но след тази нощ престанал да се храни.
Казвал, че вижда призрака на жена си навсякъде. 
Постепенно залинял. Виждали го да броди нощем по зъберите на крепостта – изпит и с оцъклен поглед.
След няколко месеца не искал вече и вода. 
Една нощ, казват, залитнал, паднал от стената на крепостта си и се убил.

Разправят, че Самарканд процъфтял, защото Тимур бил най-щедрият благодетел 
на изкуствата.

Петър Канев

КГБ

Сърцето на злото винаги е бяло.
Сърцето на доброто винаги е черно.
Никой не е виновен, а всички са.
Злото е име на прост вирус
в ДНК-то ни –
разбира се, че е заразно
по рождение.
В метрото всички са с очички на Путин.
Ако се изкашлят в мен, довечера ще вдигна температура.
Ще се събудя наемен убиец
на дечица и жени
с малките си очички
путьо ме гледа 
от огледалото.

ПРИМИРИЕ В МАЛАЯ ПЕРЕШЧЕПШНА (ЕНИГМА)

Вода, вода, вода.
Фашисти влизат в Малая Перешчепина.
В сърцето на мрака
слънцето се дави 
между Калкута и Конго.
Слънчо е удавник.
Изтребител е заел мястото му.
Казват ми, че съм Петър,
но над Петра петролът ми е саудитски
мазен 
от Бритиш Петролеум в Газпром. 
Какво да си пусна в хеликоптера с напалм
над Западна Украйна – родината на ариите –
Вагнер или The End на Джим Морисън?
Навлизам в джунглата 
-Чернобил mon amour.
Там долу Джоузеф Конрад се сражава сам
с теракотената армия на император 
Цин Шъ Хуан
Артюр Рембо е етиопски оръжеен олигарх
преди да отрежат краката му
в Марсилия
всички полудяват
в планетата Африка.

В Лукойл във Византия
фосфор и фашистки газ
от озона до шистите
някъде между Алекс Цанков и Боги Филов
и Васко Коларя – другарят сенатор от Думата в Белия дом
устата на Саурон изяжда всички небета мезета
в соларните панели на Велика България
мутазилитска.
О, бедни, бедни Телавиф.
Сега ли е апокалипсис? 
Бог да бди над душата на римския патриций Курт Кубрат
в Малая Перешчепина.
Косата ти я няма, филистимецо!
Аз съм Монгол Глист.
Ти си Монгол Глист.
Всеки Е.
Гори реката. 
Но леопардовият тюлен 
все още яде риба пред храма Йоан-Йона Рилски
на остров Ливингстън.
Царицата на всичките души е безсмъртна
прекрасна виетнамка с очи на кошута от малко село в гората
пътува с влака от Варна за Пловдив.
Тук на Античния театър
вчера ще свърши 
всичко
в заглъхващия тон
от последния концерт
на Крис Корнел.

Бъдете като водата!

ПО БЕЗЖИЦАТА

Некой до Зуко
пак Мета фекалии
в телефона ми.
По всички сървъри
от тук до Киевска Рус
накацали са само бели лястовици
по безжичния
две студентки по екология
натискат устройствата си
за зуум-зуум лекция
он-лайн в Припятск
чуват бомби и дум-дум патрони
в противоядрения шелтър,
където брадат украинец
пуска пауър-пойнта си
на руски.
Всички вишневи градини във Фанагория горят.
На главната улица старецът Зосима смърди –
няма кой да го прибере и се разлага,
а двете студентки мечтаят за рая –
островът в Днепър.
Едната има скули.
Свири джаз.
В София.

А ТИ ЩО СИ (MOONFALL)

Той и Тя и То е винаги вътре
в мен и в теб и в мен,
измислен от мен, сътворен от мен
в съответствие с това,
което Е
вселената,
но повече от онова,
което мечтаем да е,
което страстно копнеем да бъде
с ръцете ни, държим се
стиснати, хванати, заедно
да беше
днес в залеза в облаците
изникна приказен град
бял и златен,
а вътре в нас изгря
вълшебната страна
на луната
Богородица.

АРХИТЕКТОНИКА

Обичам балансите 
на нюансите.
Без балансите 
сградата ще падне.
Без нюансите
няма да си струва 
да я създаваш.

КИПРИЯНОВА МАГИЯ

ВВС. ПВО. ВВС. ВВС.
Тази нощ пак летях до Доброславци,
пак срещнах призрака на столетницата баба Тинка,
родом от село Славовци.
Тя пак ми разказа как плюла върху заклания труп на Стамболийски.
Плюй, ма, плюй върху му – окаха войводите – и я се изплюх.
На кариерата в село Балша нощем всяка нощ тази нощ
Ангелът на бай Васил още дяла оброчния кръст за свети Илия.
И плаче, плаче за войната.
Кажи за войната, за войната, бай Василе!
И пак как нашите обстрелват нашите си –
Какво е било, защо е било, грешка ли е, що ли,
Теб са те пратили за баката, взели са я баката, а теб с готвачетата –
– вас са ви оставили под обстрела.
Не може да мръднете, снарядите падат 
и между взривовете пак си ги чувате нашите,
скрити в окопа
как джвакат, сумтят, сърбат, плюскат, пляскат.
Кажи за войната как е било, ангеле, на, бай Василе.
Бай Васил си е все същият, със същия елек, със същите тъжни очи,
само че свети в бяло и има крила.
И гласът му идва някак си сякаш от небето:
– Че идем на ядено.
Първият снаряд що падна, падна на крепостния батильон, до куфнята близо,
 утепа един от готвачетата. ... 
Яденето, а от два дена я не съм ял нито льеб, нито чорба. 
Избитите като видех вече какво става тука със тех, не съм ял.
Я не съм виждал хора избити. 
Карат ги със снопярски литри, дека карат снопьето. 
Додат литри и там натоварени като снопи, едни из други, 
и после по напреко са наслагани, 
краката им висат, 
и със въжето отгоре опасани. 
И имат двайсе - трийсе души само си копат у Крива паланка, 
само гробища, само дупките копат, 
като дойде, да е готов. 
И това е.
Кажи ми, кажи, бай Василе, кажи ангеле, херувиме,
че помага ли свети Илия и на свети Илия змеевете,
че помогнат ли да си я найда пак, самодивата. 
Оти изгора ми е самодива, бай Василе,
засмя ми се край морето и сякаш цялата вселена се смееше.
Заплака ми край реката и сякаш цялата река – сълзи.
И кончетата в нея сълзи пият.
Заженихме се, заженихме се, бай Василе,
Целуна ме, целуна ме тя, бай Василе,
и полетя на горе към луната, към звездите.
И аз след нея фърча и не мога да я стигна, бай Василе.
И дето мисля, че летя, а като гледам падам,
и падам, падам, паднах в едно дърво.
И виждам – тя е тук до мен, но не е тя, подменниче е,
няма я, а самодивата отлетяла от нея. 
И връща се тук сал за други момчета, сал за други, не за мене,
и връща се при мене, връща се при мене, бай Василе, в съня за миг само-и после я няма. 
Кенарена риза има, кенарена риза от баба ѝ, бай Василе.
Облече я и чух крила. Отлетя, бай Василе, като орлица образена,
не като врана, не като сврака, като орлица, бай Василе,
и изчезна зад небето. Не в небето. Зад небето.
Как да я върна, бай Василе?
Ти си ангел.
Знаиш ли там, казали ли са ти нещо
как да я върна, херувиме?
Но бай Васил мълчи и само тихо плаче.
И дяла, дяла оброка си за светия Илия.
Тръгвам нагоре по хълма. Към ловното стопанство.
Там ще я чакам до хранилката на сърните,
но тя ще дойде като кошута.
Очите ѝ очи са на кошута.
И там пак срещам шотландеца
с бивак на Робинзон.

– Ай донт ноу май френд – ми казва той и се почесва под скърта си –Иф ши уъз а мегпай мейби ит кууд би пасибъл
Бът ноу - ши ис ън игъл -
Ю хав лост хър форевър, мейби форевър, май френд.
Джъст край – ит ис ол ю кен ду.
И слизам пак долу там долу в село Мра-мор
В Софийското равно поле, дето младата мома Пенка умря на нивата.
Защо от устата ѝ излиза само кръв, наместо песен?
Защо не чувам вече песни?
Три бяса се събрали там под щъркела,
гримасничат циркаджийски и правят се на хора,
единио друса шкембето си, другият носа си, третият – нищото си. 
– Ей ма само да си поискала имотеца – и ще очистим децата ти –

– Изцепи се маймунека на Бакърджиев и остана без крака.
Но не, това не може да е вярно.
Той е добър, добър, душа човек.
А тримата ония ти говорят, говорят ти за бизнес
и идват бизнесмени с прякори
с козли, пръчове, кочове, петли, тикви, клюнове.
И уж много плът има в тях, а всъщност са прозрачни,
от много плът ги няма,
бръкнеш в шкембето им, ил в трицепса им и ръката ти потъва
В нищото
В лепкаво нищо.
-Кажете, бизнесмени, знаете ли вий за самодивата?
Защо все по-рядко я виждам?
Защо само за секунди вече идва?
Купува ли се или ще ѝ пратите биячи? –
-така наум ги баламосвам тайничко,
а тайничко забърквам в бакъра отварата
в корема на мъртвото убито куче на гнева ми –
-то вампиряса – с очи на караконджо
Разкъса най-добрата, най-милата котка в света.
Заплаках. Плаках пред параклиса
на свети Петър на река Блато.
Ей, Киприяне, свети Киприяне, помози и спаси ме,
Дай ми знак, вдигни си жезъла на Тот
И докосни ме,
за една нейна усмивка, давам ти се,
издой луната, изпий росата, открадни звездите,
къде да я намеря, казвай ми.
И трябва ли ти неин самодивски косъм?
Мършавият пръст сочи към гробищата
и аз го следвам като омагьосан.
Там има малко гробче, надгробна плоча без надпис.
Да, мен ме чака, знам, там ще е моето име,
а не на детето Цветанчо, неговото никой не го е написал,
не требе да го пишем там името му.
Удави ли се ти сам, Цветанчо, в герана?
Защо дойдох при теб така направо, сакаш съм знаел къде си?
Защото те сънувам?
Защо винаги съм те сънувал?
Видял ли те е някога баща ти, прегърбеният ветеран, нелечимо раненият, инвалидът,
преди да се завърне от войната?
Защо изгониха майка ти засуканата меркантилна сиромашка
Чорбаджийките?
И тя ли беше самодивата? Кажи ми, тя ли тъй те омагьоса.
Като мене – тя ли те повика във водата?
И сам ли падна в кладенеца или някоя те блъсна?
Черната веда ли беше
или друга черна веда?
Душеше ли те, душеше ли те, докато се удавиш
онази мустаката жена –
Същата ли беше, която ме души тук вчера мен?
Кажи, Цветанчо, безимен гроб,
Къде да я намеря – самодивата?
Няма нито звук, но виждам пред очите си 
златен Буда.
И изведнъж се озовавам в Турмашката махала 
на село Плана.
В ступата Буда се издига над мен
и гледа през затворените ми клепачи.
Но нещо става - сякаш го удря –
издига се прекалено високо, прекалено неточно
и върти се, върти се като пумпал,
като загасваща звезда пулсар.
Тук нещо не е наред, изобщо не е наред.
Избягвам от ступата, бегам със сичка сила,
Диамантният път изобщо не е диамантен, а е кален,
целят съм в кал,
облечен съм булчинска рокля,
и вече аз съм булята, и изобщо не съм учител.
Напразно повтарям до безкрай мантрата на радостта:
Сам-ом-дива сам-ом-дива
Бягам към Киприяновия параклис под вековната баба бреза.
Издигнали са го тук, та да разваля магиите на съседите.
Дай ми мускалче, светий Киприяне, дай ми нишан,
Кажи, кажи ми, свети вещере,
Къде да я намеря, къде да я открия самодивата ми!
Кого да пожертвам, какво да пожертвам, кажи ми!
Да сложа ли 20 лева върху дваесе възела?
Да смачкам ли хляб и сол и да го хвърля на кръстопът,
та който мине оттам пръв, той да ми прихване магията,
той бял ден да не види, той газ да пикае?
Да сложа ли вътре и захар?
Кръв и захар.
Свети Киприян мълчи.
А аз си мисля:
Имаше ли я самодивата?
Беше ли тя тук с мене?
Какво е това самодива?
И ето - пак съм на реката Блато,
до преливника срещу параклиса
до устието на река Крива,
където се събират всички бели чапли
и млади щъркели
и ярко жълти авлиги и пчелояди
и сини рибарчета
и зелени кълвачи.
Гол млад момък удавник изплува от преливника –
същият онзи, дето го насили ханджийката от Пирдоп –
и от срам той се удави -
Той ще ми каже! Он че ми каже той на мене!
Кажи ми, о, Офелий,
къде е самодивата – защо само миг остава с мен,
защо мигът е толкова мъчителен
на три години -
и отлита като щъркел
на бавен кадър -
все отлита,
тя вече не остава,
останал е само мигът на отлитането -
вечно отлитане
като младата Кейт Буш,
като Франческа Делера?
Разбрах сега коя е тя.
Тя е блу бърд - синята птица.
Къде да я намеря, къде да я намеря, Бато, скъпи удавниче,
кажи ми ти знаеш ли, ти знаеш
къде да я намеря?
Един старец си проправя път сред бъзе и коприва
под вековната върба във буедака.
И казва ми:
Аз съм царят на птиците.
Изплаках си душата, старче,
Нямам сълзи повече.
Самодива взе очите ми.
Целуна ме и взе очите ми.
Без очи кой може плака?
И старецът ми даде 
Очила.
Със тез стъкла ти че ми странстваш – ока он –
че фрънкнеш към изворо на Крива река
у старата планина
над село Драговищица
и те  - е-еее-е - че видиш как Стоичков вкарва гол на швабите.
Га видиш го това, че видиш и един таков чернобел телефизор Опера
и че запеиш сватбата на Фигаро,
а после Албиньони с текст хем на Морисон и хем на Шърли Беси -
че додат бесове и че те дигнат.
На изворо съм.
Колко стръмно изведнъж се качва планината тук
като от нищото – направо от равното тава-поле.
Но там до една малка пещеричка съм пасъл и съм паднал в несвят през зимата.
Вали сняг, вали свят, и над мен се надвесила една чудно красива мома
в бяло.
Сърцето ми едва-едва бие. Удар в минута.
Като на сънливец.
Като на тибетски отшелник слънцеядец жива мумия.

–Ти си млад, ти си млад – дума тя – ти си чудно красив, не бива да умираш.
– Ела във селото на самодивите на край свет – в Кушкундалево.
– Там всички свраки се превръщат в моми, щом кацнат.
– И всички бели лебеди в момци, щом кацнат -
– във ВВС, във ВВС, във ВВС, в универсалная машина
– зад село Доброславци.
– И всички сини птици – също.
– И всички щъркели.
– И лястовици.
– И чухалчета.
– И твоята орлица – една единствена – една единствена орлиц –
– Царицата на самодивите.

И там събудих се. Колко е хубаво! Какъв безкраен мир!
Как стигнах до тебе!
Какви красиви мъже!
И всичките им врани коне
как сладко пият сълзи
в река Блато.
Блажен съм!
Пак обхваща ме блаженство.
Никой няма да наруши покоя ми.
Под безименния камък – оброкили пък гроб на момченце.
Така е сладко да заспиш в снега,
Докато слънцето те заслепява 
в кристалните отблясъци.
О, мое самодивско царство и хоро,
сполай ти, Киприяне!
Не чувам бомби вече.
Няма я Крива Паланка,
няма го кривия ми гръбнак.
Полягам блажено на крилото ти, на теб, мой ангеле,
нека пак пием абсент в Капана в Пловдив!
В годината на най-добрата котка.
Когато всичко другаде е зло,
ще сме отвъд света
– Завинаги.
И само старата ми майка
ми се обажда по мобилния.
Дали да ѝ вдигна?
Има ли изход, свети Киприяне?
Ще загърми ли пак свети Илия със змейовете си?
Ще дойде ли херувимът на бай Васил
и архангелът на заклания Стамболийски
да ме събудят пак и да живея
след тази бяла смърт?

ПОКОЛЕНИЕ

Живяхме детството си във вълната на злото.
Живяхме младостта си във вълната на доброто.
Ще посрещнем старостта и ще си отидем във вълната на злото.
В крайна сметка всеки старец се връща към детството...
Дано само преди това да не свърши света на внуците ни...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022