Петър Чухов - Граматика на безизходността

Петър Чухов е роден на 23 юни 1961 г. в София. Бакалавър по библиотечни науки на Държавния библиотекарски институт и магистър по социология на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работил е в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, а понастоящем работи в Столична библиотека. Съставител, редактор и автор на предговора на първата антология на българското хайку, издадена в чужбина – двуезичният сборник (на унгарски и български) „Más-más csönd / Различна тишина“ (Napkut Kiado, Budapest, 2012). Преподавал е писане на поезия в МОНТФИЗ и в Творческа академия „Валери Петров“, а към 2017 г. – в Творческа академия „Заешка дупка“ и в Академия „Юнити“. Лауреат на множество литературни конкурси, сред които носител на награди за поезия в конкурса „Южна пролет“ за дебют (1996), Националната награда за поезия „Иван Николов“ за стихосбирката „Малки дни“ (2002), Славейкова награда за лирично стихотворение (2005, 2016), Голямата награда на музея „Башо“ в Япония, Национална награда за лирика „Иван Пейчев“ (2017). Пише музика и текстове, свирил в много рок групи („Субдибула“, „Тутакси“, „Стенли“, „Пешо и алкохолиците“, „Кокарда“), съосновател на етнорок група „Гологан“. Представя стихотворенията си с групата за поезия и алтернативен рок „ЛаТекст“(latext.eu), а най-новата формация, в която свири, е „Par Avion Band“. Включен в много антологии в България и в чужбина. Творбите му са преведени на 18 езика и публикувани в над 20 държави.

ГРАМАТИКА НА БЕЗИЗХОДНОСТТА

Пак идва вечерта.

Би искал да си кажеш –
като приятел,
но те спъва
женският род.

Опитваш с книга,
ала виж – и тя
е тя.

Приготвяш си вечеря –
и отново
тази неизбежност
на рода.

Става късно.

Вече си изцяло
подвластен
на нощта.

Нямаш избор.

Трябва ти категоричен
мъжки род.

И ето го –
отеква изстрел.

*
Защо продължавам да пиша
за любов
щом всъщност ме вдъхновява
омразата

тя има
толкова много лица
толкова много тела
толкова много
крайници

прегръща ме
като октопод
като сторъка богиня
на отчаянието
като безсмъртно
безжалостно
отражение
което бавно ме всмуква
в огледалото

*
И докога
ще издържиш
така –
да тъпчеш
захарен памук
на мястото
на сърцето

НОЩ

Навярно си влюбен
щом виждаш звезди
за които казват
че са угаснали

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022