Павел Павлов - Паднал ангел

Издигаме паметник на всичко разрушено. Тих и точен като смъртта, мракът ни приютява. Заспиваме оковани в черната пролет на поезията, която Павел Павлов промъква в съня ни.

Александър Арнаудов

*
Сънят ми е спомен,
в който заспивам без теб,
но все пак те моля –
изключи ми командното дишане...
Прокарай език по натегнатите струни,
обдишвай ме с тонове безмълвие.
Обдишвай ме, със райския си газ,
който ме кара да вярвам в доброто,
когато наказва,
когато безмилостно бута стените.
След стените само ти гола оставаш
и сърцето ми притискаш в гърдите си.
Сега вече знаеш,
че твоята одежда са единствено очите ми.
Протегни се в тях, без милост,
порути всичките устои,
избягай в тъмното крещейки –
та ти си само мой...
Издигни паметник на всичко разрушено,
и най красивите цветя за теб ще никнат,
защото всички си погребала...

ПАДНАЛ АНГЕЛ

Тя е мъничък ангел от огън –
крилата и горят във сини нюанси.
И призна ми, че често губи опора,
тогава си падала по тъжни романси.
Падала си и цигари често припалвала,
че да може да си спомня за светлината.
Така, закодирано в порока си вграждала,
най светлото нещо – душата.

*
Стъпките ти проскърцват
все по на дълбоко в пода.
Дъждът вали неутолимо.
Усмивките ти се размазват по стъклата.
Звънецът отказа
да навестява самотата ми.
Нищо не съществува извън Любовта.
Добре, че поне някакъв призрак
ме обича смътно.
но и той избледнява.
Облечена във най-фината си рокля,
изтъкана от мъгли.
Промъкваш се във мен,
през дишането ми.
Тиха и точна, като смъртта,
и също толкова невидима.
Заразяваш ми кръвта
с желанието да ме няма.
Да бъда черен щъркел
в пролетта ти, окован
в решетки от лъчи.
Да бъда здрача--
предвестник на утрото,
което блести в себе си навътре.
Да живея в сянката ти,
приютил се в мрака, като
в женска утроба,
която го изисква.
И видях себе си, до сянката
край собственото ми бесило.
Прилежно с молив я запълвам.
Нима е вярно,
че ни свързват само гилотините?
И смехът ни,
само над кладите прегръща се?
Изтича времето през мен.
Стръмно рони бреговете.
В делтата на гробищния парк,
целуваме и смеем се.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021