Палми Ранчев - Понякога е прекалено сложно
ПОНЯКОГА Е ПРЕКАЛЕНО СЛОЖНО
Не се учуди от желанието си да слезе от влака. Без да знае името на спирката. И без конкретна цел. В неочакваното решение и неизвестността, поне за Емил, съществуваха достатъчно основания да го направи. Изправи се, вдигна раницата и прехвърли двете дръжки през едното си рамо. Тръгна между седалките на вагона. И друг път беше искал да постъпи по същия начин. Сега му се стори по-лесно. Вероятно защото дори не искаше да си спомни името на градчето, в което прекара почти три месеца. Сменяше стая след стая, обикновено след разправии с хазяите. Не им харесваше как чисти банята, пускал телевизора много високо, или по цяла нощ седял на прозореца с провесени крака. Отсреща съседите се сърдели. На едно място, за разнообразие, счупи нощната лампа. Нека поне веднъж имат реално основание да го глобяват и да му пълнят главата с глупости. По същият начин смени няколко работни места. Помагаше при строежа на сцената за местен рок-фестивал, като още при започването призна, че харесва единствено блус. Блус, и никаква друга музика. Нека бъдат наясно. Това, че помага да издигнат сцената не означава, че ще промени предпочитанията си. Имаха право да му се присмиват, и да се държат с него както намерят за добре. Правеше всичко заради нещастните кинти, които щеше да получи накрая. После пълнеше количките на двама старци, които строяха къща. Отначало с бетонова смес, после тухли, арматурни железа и каквото друго се случеше. С тях почти не разговаряше. След няколко седмици се премести да чисти и окопава съседната градина. Накрая реши, че няма смисъл да остава повече. И тази сутрин се оказа в тапицирания на кафяви шестоъгълници вагон.
Задържа тежката врата, след като пред него се изниза и последния слизащ на тази гара, и огледа отвисоко всичко наоколо. Внимателно се спусна по стъпалата. Трябваше само да избърза, и успее ли да се присъедини към слезлите пътници, щеше да стане един от тях. Обикновен, каквито и те бяха. По-добре беше да не им обръща внимание. Нека бързат по своите си работи, той има съвсем друг режим на движение. Към края на перона се ослуша и завъртя глава колкото да установи, че влакът се отдалечава и постепенно набира скорост. Заобиколи сградата на гарата, излезе на малкия площад и потъна в подлеза. Излезе от другата страна - и тогава я видя. Беше се приготвил за различни изненади, но тази го остави без думи. Момичето изглеждаше невероятно. Стройна и предизвикателна осанка, високи гърди, и с изразена чупка в кръста. Буйната вълниста коса, на места със златен блясък, заедно с милото и нежно лице, допълваха първото впечатление. Имаше обяснение защо слезе. И вече не беше като всички. Притежаваше огромното предимство. Намираше се пред истинска красавица. Можеше да й се любува без някой да му попречи. Стори му се дори, че знае как се казва. Ева, така ще я нарича, независимо от реалното име. Още повече, ако тя изчезне след минута. Щеше да е съвсем нормално. Вероятно заради тази опасност той се устреми към нея.
- Вече се влюбих във вас! – обяви Емил с разперени ръце, за да изрази убедително съжалението си, че е невъзможно да не го признае. След тези думи тя имаше право да му обърне гръб, да го погледне презрително, или да го подмине без никакво внимание. Накрая успя да добави: – Не само защото сте ослепително красива. Изглеждате като дошла от небето, а сякаш ви познавам от хиляда години. И дори знам как се казвате.
- Наистина ли? – попита след известна пауза тя.
- Не ми беше никак трудно да се досетя.
- Ще се досетите, само ако някога сте го знаел.
- Или ако чрез интуицията си го научавам – продължи Емил, вече доста по-уверено. Побърза да обяви: - Ева! Това е единственото име, което ви подхожда.
- Не мога да повярвам! – възкликна с усмивка тя. - Сигурен ли сте, че не ме познавате?
- Случва се да познаваш някой, и без да сте си казали каквото и да било. Не се случва често. Но в момента случая е точно такъв.
- Известни са ми подобни теории. Не им вярвам особено.
- Ето доказателството, че имат право да съществуват.
Въпреки първоначалният ентусиазъм, с който започна разговора, подсилен от съвпадението на името, беше трудно да повярва, че тя още стоеше срещу него: усмихва се, разговарят, и изглежда още по-красива. Ръцете му се раздвижиха, вероятно защото не намираше нужните думи да продължи. Направи няколко движения с едната ръка, инстинктивни, почти магически, с които да успокои себе си; а и да отклони нейното внимание от глупостите, които говореше. Или не бяха съвсем глупости. Как да е напълно сигурен. Гледаше я изпитателно и се опитваше да проумее какви намерения има.
- Рядко срещам нахалник, който да ме учуди. И да ме развесели едновременно.
- Толкова сте красива!
- Не казвате кой знае какво.
- Готов съм да полетя! - продължи той, и като още експлоатираше енергията от първоначалният порив, заяви: - Влюбен съм! Толкова нежна и красива сте.
- Влюбването със сигурност не зависи от външния вид – каза тя. - Понякога се влюбваш без да забелязваш зарасналият му накриво нос. И да речем, постоянното мърморене. Опяването с повод и без повод. Поне с мен така се случва.
- Не искам още да разсъждавам на тази тема – възкликна Емил и машинално докосна носа си. – Още щом ви видях чувството помете всичко, което помня или съм забравил. Сега, докато ви гледам, само усещам силата му.
- Наистина ме изненадахте. Знаете как се казвам.
- Не е изненада. Друго е.
- Дори и да е обикновено съвпадение, впечатлихте ме.
Постояха още известно време един срещу друг, после без никакви уговорки тръгнаха по алеята пред тях. Инициативата беше нейна. За Емил посоката нямаше значение. Опитваше се да проумее още колко крачки ще са нужни, за да бъде сигурен, че всичко е напълно реално. Чувстваше се някак отстрани. По-скоро наблюдаващ, отколкото близо до красивото непознато момиче, на което се обясни в любов. Мълчанието и синхрона в крачките им му подействаха успокояващо. Съвсем скоро срещата, разговора и всичко останало започнаха да изглеждат не само естествени, а дори предопределени. Окончателно беше разбрал причината да слезе от влака. Каквото и да е правил през последните месеци, през цялото време тази среща, момичето до него, и още по-неочаквания разговор, бяха напълно достатъчни. Очакваше тя да обясни как е попаднала близо до гарата. Искаше да научи повече за нея, и да разкаже всичко за себе си.
- С влака ли пристигнахте? – попита Емил.
- Бях се приготвила да напусна града.
- Аз слязох, а вие не сте се качила на влака. Голям късмет е, че сте се отказала.
- Още се колебая, вероятно защото не съм сама. И вървим заедно. Малко преди да ме заговорите бяха решила да напусна града. И никога да се върна.
- Важно е да си доволен от реалността – изрече автоматично той.
- Не го чувствам като задължение.
- Моето отношение към реалността е почти същото. Това не ми пречи да давам понякога съвети, дори когато сам не винаги се справям.
Отново и двамата се усмихнаха. Емил щеше да продължи да се усмихва, дори с по-голямо желание, ако не беше забелязал в очите й сълзи. Ева, която само преди малко се смееше заедно с него, сега плачеше. Без глас, почти без да промени изражението на лицето си. В този миг нямаше друго по-отчайващо - нараняващо, напълно объркваща го - от тези неочаквани сълзи. Каква беше причината? Бузите й се намокриха и тя стисна по-плътно устни. Продължи да плаче. След известно време той внимателно я докосна по гърба и рамото. Изчака да разбере как тя приема неловкият му опит да я утеши. Продължи да върви както до сега. Беше отпуснала глава към гърдите си и той виждаше само част от нежния профил. Тогава я докосна с цяла длан по рамото. Изчака известно време и остави ръката си в това неудобно положение. Беше израз на съчувствие, и само приличаше на прегръдка. Ева вървеше, смалила се, сгушена под ръката му.
В този момент от другата страна застана едър, доста по-възрастен тип, със сива буйна коса, стърчаща на всички страни. Беше пропуснал приближаването му. Вървеше, без да откъсва поглед от Ева. Изглеждаше като случаен нахалник, странник, или дори луд. Продължи да върви заедно с тях, с рамото напред. Изглеждаше готов да продължи с тях двамата, както и да се върне обратно. Трябваше ли да реагира по някакъв начин. Ева не показваше, че го забелязва. И Емил реши, че няма да направи каквото и да било. Поне известно време. Независимо от преживяното и изговореното до момента, съзнаваше колко е случайно. Тя гледаше пред себе си, заела по-удобно положение под ръката му. Даваше му известна увереност. Иначе лесно си представяше как мигва и всичко изчезва.
- Какво си въобразяваш? – чу нейния глас. – Че съм една нещастница, от която никой не се интересува. Нали това ми повтаряше?
- Къде си тръгнала?
- Няма никакво значение! Не разбираш ли! Мога да отида където и да е, или никъде да не отида. Искам само да съм по-далече от теб.
- Ева, ти никога не си била много близо.
- За тебе нищо не е такова, каквото е всъщност. Няма как да ме изненадаш, нито да ме засегнеш. Никога не си ме разбирал. Каквото и да кажа, каквото и да направя, винаги настояваш на твоята истина. Друга истина, според теб, няма.
- Рядко ме опровергаваш.
- Сега е друго! – каза тя и отново заплака. - Ето, срещнах това момче, то се влюби в мен от пръв поглед, и аз съм на път да се влюбя. Толкова е лесно, след като съм живяла с човек като теб. Разбираш ли, или както винаги е нужно да ти обяснявам. Отвратително е постоянно да повтаряш, че ти е жал за мен. И как си единственият, който ме търпи.
- Никога не си се оплаквала.
- Ти как го разбираш оплакването?
- Да кажеш какво не ти харесва.
- Всеки път, когато се чувствам случайно попаднала около теб, и недостатъчно обичана, съм се оплаквала. Сега имам причина да съм щастлива. Понякога се случва. Без да го очакваш. Достатъчно е, че имам нужда от такова чувство. Става среща на погледите и на душите. Без първоначален замисъл. Не зная нищо за него, и той не знае почти нищо. И се появява шанса истински да се влюбя.
- Искаш да започнеш живота си отново. Така ли да те разбирам?
- Стига с тези твои дълбокомислия!
- От какво друго имаш нужда?
- Казах ти, не желая да слушам мърморенето ти, какво има, и какво няма помежду ни. С това момче няма значение коя съм аз, и той кой е. Лоши ли сме, добри ли сме, и каквото друго се сетиш. Затова съм сигурна, и в неговите, а вече и в своите чувства.
- Скоро ще разбереш, че трябва нещо да правиш. В буквалния смисъл. Всекидневни задължения, отговорности и така нататък. Тогава идват проблемите.
- Не искам да те слушам!
- Този разговор не го водим за първи път. Обикновено не стигаме до никъде.
- Не разбра ли , че с теб отказвам да отида където и да било.
Чудеше се дали има право да се намеси в разправията. Какъв щеше да бъде ефекта, ако спре, изръмжи злобно и застане насреща му със стиснати юмруци. Неочаквано за тях, а и за него самия. Има ли право? В подобна ситуация никой не е сигурен как да постъпи. Почувства се по-объркан. И само ги следеше, без обръща глава към тях. Тогава мъжът от другата страна на Ева започна да изостава. Емил намери сили да не се обърне, макар известно време да се чувстваше физически уязвим. Неприятно усещане! Очакваше удар в тила, в гърба, без възможност да се защити. Добре, че всичко сравнително бързо отмина. Докосна с длан лицето си, устните му се раздвижиха, без да е сигурен, че има какво да каже. Искаше му се да ускорят крачките си, както и нищо да не променят. И като награда за търпението след известно време беше сигурен, че отново са сами. Не беше нужно да се обръща, за да се увери. Едва тогава той осъзна, че всичко се е променило. Едва ли още дълго време топлината на нейното рамо щеше да му е достатъчна.
- Нали не се изплаши от Марито? – попита тя. - Живея от три години с него.
Понякога е досаден. Кой ли не е? Все пак е добър. Дори много добър. Единствено с него издържах толкова дълго време.
- Интересен образ, както ми се стори.
- Понякога е невероятна капия. Само Марито ме разсмива с плановете и
оплакванията си. И дори в мърморенето му откривам мили любовни признания.
Продължиха сред стърчащите клони на чинарите, есенните дървета, от които
непрекъснато падаха листа, жълти и червени, и празните пейки от двете страни на алеята. Почувства се за кратко както в началото. Същевременно ръката, която още беше на рамото й, му се стори съвсем нелепа. Кой беше той, коя е тя, и не бяха ли и двамата в дълг към разочарования мъж, оставил ги сами.
- Наистина съм склонна да се влюбя в непознат - каза тя, извади хартиена
кърпа и изтри лицето си. Емил използва ситуация и махна ръката си. - Не само защото е романтично. Винаги съм се доверявала на случайността и първите впечатления.
- Понякога е прекалено сложно.
- Разбираш, че сега няма как да те поканя вкъщи – каза след още няколко крачки тя. – Марито ще се почувства отвратително. Той вероятно вече се чувства. Не му е за първи път. Но ако се прибера с теб, ситуацията истински ще загрубее.
- Какво предлагаш?
- Ти продължаваш по алеята, а аз се връщам. Все пак е добре, че Марито се
появи. Винаги идва навреме. Изглежда ме контролира телепатично.
Последните думи Емил чу, докато се отдалечаваше, както тя беше предложила. Представи си как Ева гледа след него, обръща се и тръгва в обратната посока. Намести раницата в движение, изтри с ръкав лицето си. Движенията му помогнаха да овладее за кратко желанието си да се засмее. Не се удържа и започна да се смее.
Разказът е от сборника „Случайни срещи и запознанства“ .
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024
