Николай Генов - Отпечатъците нямат своя памет

Николай Генчев Генов е докторант по теория на литературата в Софийски университет "Св. Климент Охридски". Завършва ЕГ „Бертолт Брехт“ с немски и английски език през 2013 г. През 2017 завършва специалност „Българска филология“, а през 2018 защитава магистърска теза по литературознание във Факултета по славянски филологии. През същата година получава втора награда на Двадесетата национална научна конференция за студенти и докторанти „Време, слово, свят“ и печели стипендията на фондация „Блага Димитрова“ за постижения в областта на литературата. Идеен основател е на „Иначе писано“ – общност от млади поети с интерес към маргинализираната литература – и е член на екипа на списание "Филологически форум". В началото на 2019 е отличен на националния конкурс за литературна критика „13 века България“. Негови научни, критически и художествени текстове са публикувани в различни списания, сборници и електронни издания.

отпечатъците нямат своя памет

пространството се заличава
с всеки кадър
на погубеното време;
касетата е заредена, но
е вече празна;
няма и едно лице, което
да живее дълго
в мъртвото око на обектива;
няма и едно лице, което
да живее
дълго

*
моето тяло,
шепа от шепи,
нашепва последната пръст

*
аз ли издавам този звук?
писък на насекомо,
залепнало между кориците
на зяпнал речник
с чужди думи

чета по него: себе си,
но липсва ред
и тялото ми се напуква
под натиска на странни йероглифи

няма време,
казвам си,
няма време

чувствам думите да лазят по очите,
по краката, по лицето,
за да ми изплюят частите
в нечий непотребен разказ

асиметрия на паузата

“очите ѝ описват същото безсмъртие,
което ме обрече на безсмислици”
– из бележка с послепис

мълчанието се запечатва по челото ѝ,
където непохватните ми реплики
свиват делника в черупка;
гледам я, докато пиша,
безпомощен пред собствената си ирония
и ножа, който крия в ръкава си;
дали ще се усети,
или просто мисли да ме предизвика
с крайчето на същата усмивка?
ще открие ли по мен ребро,
което някой друг да не е спукал?

питам се
и чакам търпеливо
времето на нашето прекъсване

*
ако душата на екрана го напусне
и той затвори око,
какво ще остане от мен
в сянката на тази стая?

няколко недовършени думи
две-три недописани мълчания
още една преглътната любов
малко ирония в джоба на един
износен панталон
и нищо,
което може да залипсва
в задуха на взетите решения

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021