Митко Ламбов - Корабния дневник на поета

Мистичното е хладно и невидимо. Обгръща ни ризницата на нощта. Митко Ламбов изпраща болката в морето.

Александър Арнаудов

*
Колкото хладно, 
толкова и мистично
е да хванеш невидимото, 
като да се пресегнеш
към хоризонта… 
и любимата да те прегърне. 

*
Ризницата на нощта
обгърна
пиедестала на смирената статуя в сърцето ми, 
а тя изкрещя: Върни се! 
И всяко утро бе пристанище, 
от което се изпращах. 

*
Когато затворя очи
виждам зад хоризонта. 

Когато замълча, казвам
всичко премълчано. 

Когато се усмихна
утешавам, помагам

и пазя Поезията като 
икона, без да броя кой

колко пъти я е целунал
повече от мен. 

О, Музо - акушерке моя, 
готов съм, измъкни ме. 

За да ни чуят хората
и пропъдим болката. 

*
Бездомникът 
нахрани 
обезкураженото куче
и се превърна 
в негов дом. 

*
Преживях твоето море, докато превеждах какво бълнуваш. 

*
Лопатата ми 
звънко зарови   
сандъка на младостта, 
но не знаех, 
че съкровището 
на спомените 
ще ме преследва 
като кошмар
до последен дъх. 

И нямаше 
кой да ми каже, 
че скръб се погребва, 
като я оставиш 
да отлети. 

*
Безжизненото тяло на морето
в просъница будеше безсънните отражения на звездите. 
Сънят е толкова 
лениво жив, 
че пасажите от риби
са миниатюрни салове. 

*
Душата ми
е морско конче, 
но от толкова вода 
умира от жажда. 

*
Стихът е
преживяна любов, 
родила възклицания. 

Изтръгнатото му сърце
тупти отвъд
носталгия и желания. 

Кърваво - бял
се отронва от обреченото
дърво за хартия. 

Но ти, не събирай
капките роса в чаша, 
ще ги превърнеш в течност. 

*
Моята тишина чака
да те погледне несигурно, 
да те усмихне и промени  различните причини, 
заради които ще останеш. 

*
Не затова
че съм глухоням
пред теб съм безмълвен. 

*
Преди да кажеш 
сбогом, не съжалявяй, 
че си правила секс 
до себеотричане, 
че си била по-щедра 
от дъжд, 
че си обичала до кръв, 
че си прощавала до смърт, 
че си била наивно вярна. 
Преди да кажеш сбогом, 
писъкът ти потъва
в оная дълбока прегръдка, 
от която извира
безразличието и се влива
в мълчаливата любов. 

Но убиец ли е
скалата на самоубийците?

*
Дъното на океана ражда веднъж на сто години
вълна, по-огромна от въображението, и тогава
фарът на моята надежда
е единствената звезда, 
която се вижда от небето. 

*
В корабният дневник 
на поета се събират
всички морета, 
а между тичинките на привършващите страници
истината разкъсва мрежите от лъжи, 
любовта е светлината на пътеводната звезда, 
радостта да видиш земя 
е тъжна като край, 
от който свършва и започва
свободата. 

*
… В очакване 
на голямата  вълна…

очите ми обичаха, обичат
и ще обичат твоите очи, 
а толкова кратко
живяха в щастието
на своето пространство, 
без очакването
на голямата вълна.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021