Маргарита Серафимова - Колелото е безкрайно

Храним вълците вътре в нас. Поглъщаме сутрешната светлина без хляб. Маргарита Серафимова стоварва върховните вълни с пълното им безтегловно сияние.

Александър Арнаудов

Бял вълк, черен вълк

Планетарен вятър минаваше през черепите ни.
Хранехме вълците 
и им давахме равни количества.

*
Сутрешната светлина бе хляб.
Бе плътна и пълна с мъгла от сияние 
и вълни. 
Ти се яви.

*
Върховните вълни се стоварваха безтегловно в сияние.
Бе ден. 
Знаех.
Когато свърши, вълните гърмяха.

*
Въздухът пее с ехо.
Лети горещо.
Отивам горе в себе си.

*
Във водата на висшето лято стояхме. 
Тя ставаше от светлина себе си.
Без брегове бяхме, кръв със зрение.

*
Всичко е каляска по прозрачно огледало.
Хоризонтът е острови с цвят 
на преизпълнена пустиня. 

Процесът

Вятърът се превръщаше в дъжд. 
Дъждът се превръщаше във вятър. 
Колелото е безкрайно 
и когато се върти, и когато стои.

Днес аз 

Сгради от вятър, от тухли от невидимо кафяво, 
от въздух над позлатената пръст на склона, 
а сред стените влиза и излиза изумрудена енергия 
и не принадлежи никому.

Знаещото море

Неизброимите, които са излизали от него 
с пеещи сърца, 
вижда ги и след смъртта им.

*
Луната заговори с ясен глас:
Блестете, вълни.
На тази планета всички имат сърца.

Завръщане в пристанището

Лодкарите прави –
по един в двата края 
на разлатата бяла лодка в зимния залез – 
нямат представа за красотата си,
а водата – съвършено изящна, гладки бразди, трептене.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021