Мирослава Панайотова - Тебеширено небе

Вечерното небе се вслушва в нас, докато синьото листо на загадката узрява. Залезът строи мига в скрития сън на нищото. Ние сме просто ален отблясък, който стиховете на Мирослава Панайотова улавят.

*
Понякога не знаем,
че времето е спряло.
Сънуваме
отвъд.


*
Така ще вървим
по пътеката,
облечени
в лунни петна.


*
Съзвучието
не е миг,
а слон
от скрити дарби.


*
Сняг по косите
и скреж по лицата.
Ален отблясък
от залез.


*
Каква безкрайна музика
е булевардът на живота,
в пламъци обвит!
Белее небосводът...


*
Преместих разстояния
под слънцето -
вечерното небе
се вслуша в мен.


*
Синьото листо на вечерта
сви се пред загадката,
узря.


*
Изпуснах поводите на тъгата
и в лятното безумие на май
чертите осъзнах на чудото.


*
Тебеширено небе.
Светеща зеленина.
Лодките блестят спокойни
в летния следобед.


*
Тя ябълки поднася,
но сърцето ми се свива -
добра е,
но с жестока глупост е червива!


*
Родината така ухае -
на цъфнали цветя -
тъгата на нощта сияе.


*
Някой иска
да си построи море,
сякаш се строи море...


*
Залезът
разкъса клоните -
небето бе поканило
дърветата на сватба.


*
Омръзна ми
да бъда мразена
от обич.


*
На стиховете
бялата поляна
осъмва зад листата
с Шепот...


*
Какво ли значи
да сме трайни?
Навярно е събуждане
от нищото.


*
Снощи се роди надежда -
връхче малко,
а поникна...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022

Previous
Previous

Айча Заралиева – Черна дупка

Next
Next

Евгения Динева - Скованите улици