Милена Ангелова - Суровото месо
Ограбваме ума след свръхдоза кокаин. Земята отказва да ражда. Чуваме ехото в реалността на Милена Ангелова.
Александър Арнаудов
Баща ми казва, че никой не може да отнеме от мен онова, което нося в ума си;
цветовете на дърветата пуснали корени
преди стотици хиляди години
засадени от контрабандни семена
и грешно изписани букви
“Могат да вземат дрехите ти
да вземат парите
които старателно си заделила
могат да нахлуят въоръжени до зъби
с оръжията си
и отровата си
и ще те презират много
ще те мразят, дете
защото никога няма да могат
да ограбят ума ти по начина
по който грабят народа ни
затова сега пиша думите
засадени в мен
в името ми
и когато чуя ехото от стъпките им
когато се опитат да изтръгнат
химикала от ръката ми
когато дойдат готови
да превземат света ми
когато птиците спрат да чуруликат
и първата глътка кафе престане да бъде значима
когато морските вълни вече не носят уют
вече не носят успокоение
когато реалността в главата ми е по-добра
от тази извън нея
когато земята откаже да ражда
и дивите животни които скърбят на глас
са единствената чуваема балада
докато с гордост стъпкват
детските ми спомени
семейните албуми
когато събличат човешкото от мен
последното останало от гордостта ми
и останат само напразните им опити
да вземат онова
което никога няма да е тяхно
и никога няма да схванат
защото това не е зов за помощ
а премерената ярост на майка
стиснала до болка юмруци
това е извинение на
най-добър приятел
който никога повече няма да видиш
пукнатината в гласа
на някой който е на път да извика
движещата се ракета без посока
куршумът в револвера на Кърт Кобейн
Дали на свръхдоза кокаин
безбожният свят на Ницше
клетката на Кафка
главата на Силвия Плат
във фурната
това са киното
и книгите с поезия
и първата любов и последната
и любовниците
и мъртвите забравени приятели
това е неподправената лудост
огледалото на всичките пукнатини
на всеобщото ни когнитивно
това е всичко което никога няма да има имат
и когато чуем ехото
от стъпките им
ще се изправим
за да си върнем
света
който отнеха
*
В нашата малка кухня
на котлона кипи вода
суровото месо лежи на тезгяха
а майка ми проповядва
хардкор поезия
житейски уроци
от ненаписаната си биография
нарича ме “дива” а аз се усмихвам и отричам
но пеперудите в корема ѝ
знаят кого е родила
затова и летят нагоре по гърлото
да я предупредят
виждам я как ги преглъща и казва
да се грижа за живота
да изричам молитвите дадени от Бог
да се науча да готвя
да не прекратявам брака си с развод
да имам деца
да бъда добра майка
да не губя есенцията на женствеността
после навежда глава
казва ми че съжалява
че съм жена с нечестив ум
жена с характер на мъж
защото жените са религията на мъжете
а добрите мъже се кланят на Бог
и на жените си
после нарязва суровото месо
на парчета
хвърля го във врящата вода
и си мисля как това е
най-голямата метафорa
*
Сутринта след като се самоубих се събудих
приготвих си чаша кафе.
в олд скул кафеварка
подарък от майка ми
добавих малко мляко
изстисках грейпфрут в чаша за сок
измих чиниите и сгънах кърпите
сутринта след като се самоубих
се влюбих.
не в момичето по улицата което бързаше за работа
не в преподавателката по психология от гимназията
или в продавача на вестници
който винаги има талончета за лотария
влюбих се в майка ми и в начина по който седеше на пода в стаята ми
държейки всеки лист хартия с поезията ми в дланите си
докато не започнат да плуват в пот
влюбих се в баща ми долу при рекaта
когато сложи бележката ми в бутилка и я изпрати по течението
в брат ми който е по-голям от мен но съм сигурна че някога е вярвал в
еднорозите
а сега седеше и отчаяно опитваше да повярва че все още съществувам
въпреки че ме виждаше веднъж годишно приживе
сутринта след като се самоубих
разходих кучето
наблюдавах начина, по който опашката му потрепва
когато над главите ни прелетя птица
или как крачката му се ускори при вида на котката която пресече пътя ни
видях празното пространство в очите му
когато стигна до пръчка и се обърна
за да ми каже че иска да му я хвърля
и да си поиграем но не видя нищо освен небето на моето място
стоях отстрани докато непознати галиха муцуната му
а той се почувства в безопасност от докосването им
както когато аз бях тази която го гали
сутринта след като се самоубих се върнах в двора на съседитe където оставих отпечатъците си в бетон като двегодишна
и как вече са започнали да избледняват
набрах няколко люляка и извадих няколко плевела и наблюдавах възрастната жена
през прозореца ѝ докато четеше вестника с новината за смъртта ми
видях мъжа ѝ да плюе тютюн в кухненската мивка и след това да носи ежедневната й доза сутрешни лекарства
на сутринта след като се самоубих гледах изгряващото слънце
и хлапето по улицата което посочи един-единствен червен облак на майка си
на сутринта след като се самоубих
се върнах при онова тяло в моргата и се опитах да го вразумя
разказах му за поезията и реката и родителите които го бяха създали
разказах му за кучето и двора на съседите
сутринта след като се самоубих се опитах да се самоубия
но не можах да завърша започнатото
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022
