Милена Ангелова - Клетката на Кафка
Никой не може да ни отнеме това, което сме. Всеки ден Силвия Плат поставя главата си във фурната, а Кобейн захапва дулото, за да продължим да живеем в поезията на Милена Ангелова.
Александър Арнаудов
Баща ми казва, че никой не може да отнеме от мен онова, което нося в ума си;
цветовете на дърветата пуснали корени
преди стотици хиляди години
засадени от контрабандни семена
и грешно изписани букви
“Могат да вземат дрехите ти
да вземат парите
които старателно си заделила
могат да нахлуят въоръжени до зъби
с оръжията си
и отровата си
и ще те презират много
ще те мразят, дете
защото никога няма да могат
да ограбят ума ти по начина
по който грабят народа ни
затова сега пиша думите
засадени в мен
в името ми
и когато чуя ехото от стъпките им
когато се опитат да изтръгнат
химикала от ръката ми
когато дойдат готови
да превземат света ми
когато птиците спрат да чуруликат
и първата глътка кафе престане да бъде значима
когато морските вълни вече не носят уют
вече не носят успокоение
когато реалността в главата ми е по-добра
от тази извън нея
когато земята откаже да ражда
и дивите животни които скърбят на глас
са единствената чуваема балада
докато с гордост стъпкват
детските ми спомени
семейните албуми
когато събличат човешкото от мен
последното останало от гордостта ми
и останат само напразните им опити
да вземат онова
което никога няма да е тяхно
и никога няма да схванат
защото това не е зов за помощ
а премерената ярост на майка
стиснала до болка юмруци
това е извинение на
най-добър приятел
който никога повече няма да видиш
пукнатината в гласа
на някой който е на път да извика
движещата се ракета без посока
куршумът в револвера на Кърт Кобейн
Дали на свръхдоза кокаин
безбожният свят на Ницше
клетката на Кафка
главата на Силвия Плат
във фурната
това са киното
и книгите с поезия
и първата любов и последната
и любовниците
и мъртвите забравени приятели
това е неподправената лудост
огледалото на всичките пукнатини
на всеобщото ни когнитивно
това е всичко което никога няма да имат
и когато чуем ехото
от стъпките им
ще се изправим
за да си върнем
света
който отнеха
*
Винаги си мислим
Че имаме повече време
Отколкото реално имаме
Да се върнем обратно към момента
Когато кожата
Се разцепва на две
Вратата се отваря
Преди затръшването
Ехото от крясък
Се завръща
В гласа
И отново ставам жертва на кръвта
И научавам силата
На падението
Във вярата
Че е имало години преди това
Че имало моменти преди този момент
И часове преди този час
Секунди преди точно тази секунда
И тази тиха победа на знанието
Че съм преминала през откъси от времето
И фрагментите
От собственото му сглобяване
За да разбера
Че барът винаги ще е отворен
И ще намирам лицето ти в тълпата
И парфюмът ти
Все така ще ме самоизвинява от масата
За да поплача и да изповръщам
Спонтанно израсналите ми крила
Под затъмнените кокаинови светлини на банята
И любовта към приключенията
И неудържимата ми нужда
От спокойствие
И безопасност
В знанието
Че животът е едновременно
И цирк и четене на поезия
И изглежда досущ
Като мъртвата ми любовница
И кълве
Кълве хората
Както и дърветата
Защото търси насекоми вътре
И капки калций
В торба от кости
Зашити с време
И наречени накратко
Свят
*
Когато майка ми била малко момиченце
Влачела краката си
За да огъва сеното
И да предпази кръвта
От сенките си
По време на дългата разходка до вкъщи
Когато била малко момиченце се научила
Да ходи на гробището
Майка ми не била виновна че баба
Видяла как детето ѝ умира
А след това съпругът ѝ
И брат ѝ
А сега
И тя самата иска
Защото това правят всички останали – умират
Може би за това си мислела че
Прекарването на неделните следобеди
Сред надгробните плочи
Ще оголи душата ѝ
В призрак
А може би
Остатъците на душата ѝ
Са били погълнати от майка ми
Или от мен
Или може би Бог е решил
Малките момиченца
Които влачат пръстите на краката си
И учат дъщерите си да правят същото
И стават стари жени в гробищата
Да не умират
Но тогава аз съм се родила
И за момент смъртното бърборене замлъкнало
Сега обаче започва отново
Понякога просто чакаш, ми казва, че ще бъде или рак, или сърдечен удар или война..
Тя говори за смъртта
Сякаш това е птица
От онези които седят на рамото ти
От онези които мислиш че ще забравиш
Но не можеш
Защото колкото по-дълго е кацнала
Върху раменната кост
Толкова по-здраво се притискат ноктите
В кожата
Докато накрая седи червено петно
И има следа
Питам майка ми
Какво знае за разбитите сърца
Защото баба ми се оженила за първата и единствена любов в живота ѝ
Майка ми казва
Че разбиването на сърцето
Не е просто някой да разбие сърцето
А е нещо като времето
Когато най-добрата приятелка на баба ми
От детството се влюбила
В руски войник
През 1946 г.
И когато руският войник
Трябвало да напусне
През 1947г.
Точно както сърцето на баба ми се разбило
На фини микроскопични
Стъклени парченца
Когато дядо ми почина
Не беше
По негова вина
Не беше
Вина на баба ми също
Но сега се обзалагам
Че усеща как фалшивите листенца
На надгробните плочи
Се трият в пръстите на майка ми
А след нея се уча
Да влача крака и аз.
*
Сякаш този живот не е достатъчно кратък,
А сега и времето ни изтича
Aко този мошеник – живота
Вземе тялото ми сега
Ако пресуши из основи водата в организма ми
Ако ме превърне в звезден прах
И не съм тук когато навършиш осемдесет
И не мога да ти кажа че те обичам милион пъти – съжалявам
Ако не съм тук
Когато кожата ти вече не е същата
И ти липсва как целувам раменете ти
Протегни ръка
Усети плътността на въздуха
И знай че предпочитах да остана
До теб
До дълбока старост
До посивели кичури
Тихите следобеди
Грамофонни плочи
Следобедния чай
Слънцето залязващо над нас
Спомена от младостта
Кипящ в кръвта ни
Ако не съм тук за да ти кажа –
Знай
Животът след любовта
Изисква ново състояние
За полуживот полусмърт половин памет
Нова реалност
Екосистема на безпорядък
За това не се напрягай с неща
Бъди добра със себе си
Обади се на най-добрите ни приятели
Прегръщай майка си дори когато тя не го прави
Прочети още 50 страници от любимата ми книга
Завърши ¾ от пъзела ми
Остави кучето да спи в леглото ни
Пусни за фон любимата ми група
Слушай малко по-внимателно
И дори вече да не усещаш дъха ми
Знай
Има любов
И отново мога да дишам
Чрез теб
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 41, януари, 2023
