Милена Ангелова - 423 hz
Авторката споделя за себе си: ”Определям се като дете на Вселената, което не може да живее без любов, литература, вехти банди и кафе. И намирам вдъхновение във всичко. То е нещо като любовта, с която сме се родили. Най-същественият екзистенциален акт. Главните неща за мен: скъп човек, добър автор и песен започнала в подходящия момент. Музите винаги идват неочаквано.”
*
измежду трептенията на миглите ми я виждам
намерена сама от себе си
фотографирала сюжета на трамвайните линии
помирисала всяко цвете по пътя до библиотеката
даже онези които не са за мирисане
толкова нейна си че накрая
ти трябва да излезеш от себе си
да й отстъпиш пространството
да не й е тясно
да си построи подслон между ребрата ти
броня от миглите
жената-бог
погалила всяка улична котка
валяла колкото един Пасифик
защото иска да плува гола
и да ти прави подаръци понякога
я бабата с градинските букети на Раковска
я книга от някой отдавна мъртъв поет
която задължително да й върнеш
качва те на трамваи за да ти мълчи по пътя
настъпва те нагло на слизане
да имаш белези казва
прощаваш й
нали е жена
и то от онези дето им дерзаеш циничния говор
дори опетнена с тебеширените инициали
на други влюбени в нея
кучката която никога няма да е твоя
никога няма да ти роди деца
но си струва
да свърши права
докато пълзиш
към краката й
и пак когато излезеш от себе си
за да влезеш вътре в нея
защото нейно е всичкото твое
твое е всичкото й останало
после чао на разсъмване
и прощавай
че паля жените си
както цигарите
и ги оставям
преди да са свършили
искам да гледам
как изгарят в себе си
литературата ти е моя абсолют
живея се в същността на преминаването
към един свят изграден от нишките на миглите ти
и ставам вярваща в непрочетената религия
под капачките на коленете ти
където звучи Брамс
и изравнява вибрациите ми със вселената
точно 423 hz
тогава и само тогава вярвам
светът е направен за мен
когато дъхът ти е пало санто
очите ти всички океани, морета, реки
и всяко разумно продължение на географията
в което тялото ти е разделило пространството на паралелни такива
и си изпила живака на света заедно с кафето си
преместила си полюса му да няма себе си
за да го сътвориш наново
но по твой образ и подобие
където умът ти рисува битие
в което само праведните съществуват
и изпитваме щастието на седмия ден
на почивката от сътвореното ти
без опасност от едно утре осеяно с грешки
и недостатъци
с лекотата на птици
на ангели
едно абсолютно настояще
Всемир в който литературата
от извивките на тялото ти
е единствения абсолют
някои лингвистични системи са груби
до покълване на гласните
нека не се обичаме с думи
нито с език
обичай ме така
с цялата си действителност.
*
всяка дума която пишеш за други
убива децата ни
преди да са заченати
не искам да живея в този свят
обречена на всичките ти окончания
жестовете ти разбъркали природата
неразрушимата форма на водите в тялото
акустиката на дъха ти
движението на мъхчетата по кожата
звукът от стъпките ти на разсъмване
прашинките никога не паднали от миглите
и факта че дишаш в този век
просто искам да опиша ставите на коленете ти
вибрациите на гласните ти струни
контура на клепачите със светлината
естетиката на очните ти ябълки
въздухът на бездиханието ми
болката на живата вода
цвета на очите ти
моретата удавили се в теб
белегът от липсваща халка
името ти върху гроба ми.
Така е трябвало да бъде.
Не го мисли.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022
