Михаил Пеев - Belle
Болката танцува танго със самотата. Изтощени сме от целомъдрие. Гледаме портрета на Дориан Грей на Михаил Пеев.
Александър Арнаудов
BELLE
Всеки втори роман е любовен.
В този
аз съм Принц,
скрил лицето си
зад маската
на чудовище.
С теб става цветен
сюжета.
Без теб
щях да бъда сив,
ренесансов Звяр
търсещ Красавица.
TANGO APILADO
Една напред
и две назад,
пристъпва на пръсти
по сцената.
Изтощен от целомъдрие,
Франкенщайн флиртува
като обезумял с музите.
И белезите по лицето на чудовището
съблазняват тези къдрокоси
вдъхновения.
Лишени от чувства и патос -
сълзите припомнят на съвестта,
че времето не лекува раните,
а само притъпява сетивата.
Една напред
и две назад.
Балът на чудовищата свърши
и всички вещици
мечтаят да си тръгнат с него,
но Франкенщайн копнее да остане сам.
Той знае, че болката
танцува Танго със самотата.
ПОРТРЕТЪТ НА ДОРИАН ГРЕЙ
по Оскар Уайлд
Съновиденията на художника
пропукват хоризонта
и ангели и демони
се свличат в краката ти.
Ако запазиш всички илюзии
за себе си
опиянението ще ти е компас
и в счупеното огледало
ще се оглеждаш
млад и красив –
почти като истински!
Бохемските нощи
ще свършат в моряшките кръчми,
в плитките води край кея.
Възмездието винаги е жена
с фатално привличане.
Мигът отлита
и потъвам в безпаметност.
Корабът се сблъска
с айсберг,
там където
някога беше
сърцето й.
EGO / ALTER EGO
Изкачвах чужди и безлюдни
върхове,
верен бях на вятъра,
ненужен на покоя.
На спускане, по билото
срещнах другото си Аз –
непокорен момък
да обръща камъни
и с огън да пречиства
душата си!
Победите ознаменува
с бръчки по челото.
Ръцете му са възмъжали
от безнаказаните оскърбления.
Разминахме се безкръвни
и безмълвни.
Днес той ще покорява
Върховете,
а аз долу в равното,
ще водя битка
за съдбата си!
***
по Айн Ранд
Атлант
изправи раменете си
и тръгна!
С ръцете си
премества
планини,
върви през непристъпното,
по тръните
през неутъпкани
пътеки.
Нозете му кървят,
но той върви
към мен
и се усмихва
защото ме обича.
ПЕТРИКОР
Как ухаят пътеките
под нейните нозе
и стъпките й
по калдъръма,
звучат подобно
Лунната соната.
След лачените и обувки
се обръщат музите.
Ако по пътя си
срещнеш поетите,
питай ги,
те ще ти кажат –
дъждът е любовна поема,
написана от Бог
за пустинята.
Ти само върви и не спирай
клавишите на моето пиано
акомпанират на живота
в модерато.
Метафорите –
блудните дъщери
на залеза
и морската пяна,
се повдигат на пръсти,
за да погледнат
отвъд хоризонта.
След сто години
дъжд и самота –
Любовта
все още
диша
и страда.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023