Марин Маринов – Маршрут за самотници

Мълчим, когато нощта се мята в краката ни и вечерникът играе в платната на празничния кораб. Плаваме към полета на светлината, понесени от бели ветрове и сънени мъгли. Посрещаме морето, уловени в мрежите от думи на Марин Маринов.

МИСТИЧНО

Мистична нощ с лимонена луна над древния амфитеатър,
където слизаме със теб по мокрите му стъпала
към тихата арена.
Но не това е толкова смущаващо, (подозирам че е сън,
защото тишината тук е някак си отвъдна),
а строгите лица на тези хора долу,
до вчера живи,
легнали сега в различни пози върху пясъка,
подгизнал в жълто от полета на светлината.

О, знам душа, все някога ще отпътуваш
от моя свят, изтъкан със мириса и вкусовете на една и съща
слънчева материя – цветя и пръст, стихнали гори и боровинки,
една и съща проста смес,
която никого не предизвиква или наранява.

Вечерникът играе вече във платната
на празничния кораб, опъва котвите
и някой скоро е запалил палубните му фенери;
предчувствие за дълъг път - какво ли казват
оплакващите чайки на дремещия ястреб върху острата скала,
с пукнатини дълбоки до сърцето – оттам се стрелна сива сянка, поколеба се като дим от сънена мъгла и се изгуби.

МАРШРУТ ЗА САМОТНИЦИ

Из "Извадки от един корабен дневник"

Тръгнах си от моя град без да се сбогувам.
Приятелите бяха свикнали да се връщам винаги,
затова навярно не разбраха, че съм си отишъл.

Други брегове ме викаха тогава,
идваха в съня ми невиждани съзвездия.
Зелените мъгли на севера
обгръщаха замислените ледници,
с форми и очи на тайнствени създания.

Не взех дори и вещите си, само книги:
„Стъкления похлупак“, Сеферис...,
но какво можеш да вземеш със себе си,
да отнесеш – къде да отнесеш? -- капчиците дъжд
по утринните капандури?

Приятелите ми се изпозагубиха.
Сънувал съм ги със чела, притиснати о хладен камък,
по улиците с надпис: „Маршрут за самотници“.
Понякога си разговаряме, като зад стена,
в мъртви часове, когато нищо не се помни.

ДАЛИ

1
Не мога много да говоря за моето безмълвие.
Издишах думите си от корабния нос,
сурови, недокоснати от смисъла,
когато са събрани заедно и се търсят една със друга,
както равни части в чистата хармония.
Сега морето ми изглежда по-синьо от преди,
но може и така да ми се струва,
защото слънцето клони на запад и към хоризонта
острите вълни тъмнеят.

Ако кажем нещо, никой няма да ни чуе,
ако питаш нещо - кой ще отговори!
Ръцете ни сами вършат обичайната си работа –
прикърпваме една след друга мрежите, боцманът притяга
такелажа,
само къдрокосото момче от Тракия
дяла на кърмата белия си ангел от липово дърво,
вече седмици наред, и все не го завършва.
Само то припява за една река,
жълта подир дъждовете, бяла като козе мляко призори,
ласкава по обед.
Мълчим, когато рибите се мятат нощем върху палубата,
мълчим, надвесени над обедните канчета,
мълчим при буря по койките във кубрика.

Дума само, даже звук
и ще изгубим посоките за вкъщи.

2

Не мога много да разкажа за моето безмълвие,
за думите, прииждащи отвсякъде, за тяхната подредба
и предназначение. Мога само да говоря за места,
където са ме водили, местата за молитва
и за приютяване, където сигурно там някой ще те чуе,
там може всичко да разкажеш, без да се присмеят.
Такова място има винаги – моето място, твоето, нашето,
затова,
нека да остана тук, подпрян на тази цъфнала акация
пред ослепялата си къща.
Нека да разгледам времето във нея, простите му форми,
прозорците, в които се е плъзгала мъгла
и е оставила следата си;
да разнищя през клепачите си фибрите на светлината
в красивото цъфтене на увисналите гроздове -
полюшват се със вятъра и тази пролет,
пристигнал от земите на бащите ни, на техните бащи -
бели ветрове, бели ризи, уханията южни
в тласъците на кръвта.
Нека да разгледам просто времето, не това,
което разпознаваме
по безразличните му белези в сезоните,
дори да кажа – по метаморфозите на естеството, все едно е.

3

Ако бях се вслушвал в шепотите на сърцето,
в онези гласове на влажна пръст и корените на треви,
потънали във нея, със сигурност е можело да поговорим
за счупените керемиди и пробитите улуци, сега разбирам –
не са ми вече толкова неясни
загадъчните линии върху дланта
до върховете на опипващите пръсти.

Годините минаваха с иглата във ръце, със скъсаните мрежи,
опознах въжетата, всички възли - шкотов, прав
или кръстовиден…
Палубата се люлееше и нощ, и ден,
усмихваха се мрачно далечни брегове, излитаха делфини,
друг път – бели градове с пристанищните казина,
(музика, гирляндите, китайските фенери),
обагрени в червено
от залезното ни пристигане; а къщата ми, къщата старееше -
от ден на ден потъвала в пръстта,
от ден на ден потъвала в пръстта
замислената фигура на хълма, с коси достигнали земята,
с лице обърнато към преминаващите кораби.

Дали си струваше морето, дали, защото друго
не можехме да правим.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 45, ноември, 2023