Марин Маринов - Краят на дългия ден

Небето изсветлява дългата тъга на дъждовете. Погледите над долината са пълни с ангели. Търкаляме изровените гласове в дюните на Марин Маринов – носител на наградата Христо Фотев за 2021 г. за втората си поетична книга “Осем такта тишина”.

Александър Арнаудов

ДО ТЕБ

на Д.

Аз седя до теб в преддверието на долината,
валяло е, над далечните ридове небето изсветлява,
мокро и зелено, светлините се разтварят във въздуха
и ухаят на цветята с техни имена;
една птица прелетя с клончета в човката,
после друга с парченца кал,
пролет е, аз седя до теб в преддверието на долината
и броим ангелите, които окачват дрехите си
по цветовете на дивите сливи,
да съхнат.

*
Ах, розата, която фантастично разцъфтя на хоризонта сутринта
и цял ден беше упование, даже място за молитвен дом, високо,
така близо до божите нозе, вече почерня в края
на дългия ден, който все не иска да издъхне
и листата й капят в часовете ни отмерено,
тази точна и безлична математика в нашите отрязъци
от време, всеки сам от своята страна, учуден,
а аз ще паля лампата, любов моя, ще ти чета поезия,
докато светлините се оронят, за да не виждаш
как зад хълмите вали,
водата се надига и приижда.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022