Лъчезар Лозанов - Кожата на света

Поетичният поглед е необитаема планета. Огъваме дъното на сплетени тела. Стихосбирката “Кожата на света” на Лъчезар Лозанов е сред поетичните събития на изминалата 2021 година.

Александър Арнаудов

Кожата на света

Ирисите са картографирани терени
на необитаеми планети.

Реалността зеленоока е. Магьосница,
с повече съкровища
от всяка измишльотина.
Повече от n-тия брой гънки
на безстопанствените мозъци
и кънките на фантазиите им.

Дори подути,
дори полуслепи
очите на змея от носа на кораба
бродят в орбити от реалността –
капризна,
непредсказуема,
ограбвана от гларуси
на едно сбърчено фризиране,
на едно тъпо сортиране:
камъчета по размер,
траектории по парабола
до блатото,
където мистиката се смачква.

Настъпена гъсеница,
диплите на необята плющят скъсани,
скелетът, върху който опъваме действителността –
платно непропускливо
за дъждовете разум,
за ураганите фанатизми.

Опитите да бъде изнасилена
тази устойчива кожа на света,
която нахалост и дивашки
се опитваме да нарежем,
срамувайки се да ходим без дрехи.

Зараства – подобно моята кожа.
Но не е моята кожа,
а е кожата на света

Смяна на ерите

Докато сърцето ти пада камък
в това зачернено море
да оголи дъното
да изхвърли дъждовете
да изпочупи въжетата от камък,
все още моите чудовища
го обитават,
сплитайки тела.

Уподобяват твоята летяща конструкция
твоята съвършена самотност на метеор,
макар усмивката,
макар твоите устни
да трепват набраздени
с паяжина
обвила моето тяло
мозък, посока и хоризонт,
който се гъне като уловен червей
от археоптерикс.

И зъбатата птица раздира с грак
смяната на ерите,
смяната на слънцата,
огризки от богове,
изпопадалите им крайници -
все още мърдат с писалки и знаци.

Писмото, което ми пращаш,
все още не мога да разчета,
но скатавам
в поредната гънка
не толкова мозъчна,
но надявам се.
Надявам се.

Войни

Фуния е душата
от звездни купове и мракове.
Луминисцираме. Разделени
с ембриони-богове, светим колебливо.
Смуче необятната фуния –
големият ни Бог се надробява
на бобчета, в душевните полета.
А вместо стрък израства щик,
заръждавял, метален от Балканската.

И Мохамед, Христос и Шива, и изцяло
божествена растителност
не в лиственици, а пирании прихлъзват
във морето Черно, в чернотата му до бяло.
Сърцето любопитно рана подир рана
на рубик-куб сезоните обръща.
Сдружените ни богчета мозайките подреждат
в едно - икони редом с мавритенски шарки,
избиват други хора със Алах-Христос в сърцето.

Нанизани на тая дамаскиня
заразени с глад и справедливост
са богове и червеи.
Те храносмилат нашето прегръщане и обич,
да го сторят в ничия земя и тор,
чиито показалци сочат към небето.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022