Марин Маринов – Божи нокът

Солта на спомена издишва в хладен параклис край морето. Мечтаните кораби пресичат замисления поглед на Бог отсам и отвъд небето. Думите на Марин Маринов шепнат в тъмнината, целят се в младото сърце и го покоряват.

1
Какво е да обикнеш приливите на страха,
тъмното дихание на солта и водораслите,
които бавно се разстилат по теченията?
Спомням си ги смътно –
младите сърца,
заети да разглеждат старателно чертежите
на лодки, мечтани кораби
с обшивка от акация и триъгълни платна,
чертежите,
които неуморно правехме през летните си нощи,
в пристройката на някоя от къщите ни.
И тази граница небе-море,
тази тънка линия отсам-отвъд,
тук някъде, наблизо под вълните,
които дишат в сънищата, шепнат в тъмнината,
целят се във младото сърце
и го покоряват.

10
Близо две години плавахме покрай брега
на нашето море,
от единия му край до другия
и като заграждахме алаите* по пътя си, винаги
се молехме и този път късметът ни да не отмине.
Напролет гледахме от корабния нос
зелените жита във равнините,
опипвахме със поглед хълмовете,
меките им очертания с форми на полегнали жени –
хълбоците, профилите на лица и ридове като ръце,
протегнати от далечината.
Какво ли не се надпреварваха да видят младите очи.
И като се надявахме отново да се върнем тук,
в залива ни „Божи нокът”,
(когато лятното слънцестоене изравнява дните
и горещините са непоносими),
за да се напием до насита от изворите в падината,
да се помолим за душите си в хладината на параклисчето,
обгърнато от самотата и стърженето на цикадите
а лятото неспирно да шуми
като златиста птица над житата;
като се надявахме отново да се върнем,
слизахме на юг със нощните течения, където в мир се срещаха
камбанарии с минарета, ясен звън и протяжни напеви говореха на един и същ
език, в море по-диво и от нашето,
море богато на планктон и странстващи пасажи,
и тежки ветрове, които не прощават –
тук ли ще измрем като се издавим, мислехме,
или ако страданието е за нас, сигурно сме се родили преди него.

*алаи – рибни пасажи

11
О, нека да разкажа за Синята река,
откъдето влизахме през устието неведнъж
в земя на други хора, с чужд език и чужди нрави,
и за едно братско посрещане,
което разсея съмненията ни с танца на северните момичета,
близо до огньовете покрай реката -
гъвкави тела, красиви дрехи, извезани с пайети -
(в тъмното се чуваше шумът на чаплите в тръстиката
и пляскане на риба);
разсеяха се страховете ни от подрънкването на дайретата,
от страстните им кларинети
и песните им с чисти гласове, под едно небе
с цвета на синя риба, извадена от дълбините,
после потъмняла.
Толкова души във доброта
и Бог замислен в пясъците край морето.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 44, септември, 2023