Мария Македонска - Поетът и демонът

Откъс от пиесата «Просто и логично»

ПОЕТЪТ:

Ставайте, ставайте най-сетне. Колкото сме спали, спали. Време е да се събудим. Нищо че е тъмно. Така по-добре ще посрещнем изгрева на революцията. Ставайте ви казвам! Ставайте, стига сте се свивали във вмирисаните си легла. Не виждате ли че в тия малки стаи няма въздух. Няма въздух за дишане. Трябва да излезем, братя, трябва да тръгнем заедно и да дишаме, да напълним гърдите си с въздух и да крещим…

Бойка е станала и го дърпа от прозореца.

БОЙКА:

Луд ли си? Нали ей сега ще дойдат и ще ни арестуват. Теб ако не ти е жал, че имаш живот за живеене, и аз съм тук. И мен ще ме овесят на въжето до теб. Какво те прихваща? Не ни ли стигат проблемите, защо са ти още?

Мъжът сяда на леглото тих и лишен от яростта си.

ПОЕТЪТ:

Да можех да ти дам всяко нещо което поискаш, щях да го направя, но не успявам да бъда добрия човек, който заслужаваш, защото непрестанно ме преследва един демон. Крилете му са огромни, от муцуната му излиза тежък дим, а в ноктите си държи сърцето ми и го стиска толкова силно, че над земята капе кръв като дъжд. Ето, чуваш ли, това е моята кръв, дето капе.

Усилва се звукът на дъждовните капки по прозореца.

ПОЕТЪТ: 

А аз съм толкова слаб пред този демон, защото вместо да го убивам, сам го храня с плътта си. Той става все по-силен от страха и покорството на тълпата. Расте със всеки изминал ден. Вече е станал голям колкото София, утре ще е голям колкото цялата държава, а след година – колкото целия свят. Тоя демон диша черните димове на фабриките и издиша упойка, която ни приспива. Мускулите му заякват всеки път, когато умре войник на фронта, а моите викове през прозореца са така отчаяни и безполезни. Сякаш дребната мравка крещи към спящите хипопотами. Кой ще я чуе? И да я чуят, кой ще ѝ обърне внимание? Ще я смачкат и ще се обърнат на другата страна да си доспят. 

Нима видя някой да се покаже през прозореца поне да ми кресне да млъкна? Никой. Жива душа нямаше. Страх ги е.

БОЙКА:
Разбирам ги. И мен ме е страх.

ПОЕТЪТ:
Най-лошото е, че и мен ме е страх. Така ме е страх, че целия треперя нощем в леглото и като не мога да спя, пиша стихове. Измислям бъдеще, в което има въздух, работа и щастие. Затварям това бъдеще в сапунените мехури на поезията, а сам не знам тези думи ще променят ли нещо. Но ги пиша, защото са моето оръжие срещу демона. Те са пистолети и куршуми, които крия за оня момент, в който хипопотамите се събудят и ще видят, че кротките им сънища са родили свят на черни оглозгани скелети и небе от живак, под което се клатят само сенките на хора.

БОЙКА:
А като те арестуват и погубят как ще помагаш за борбата си? 

ПОЕТЪТ:

Моите оръжия ще останат. Те никога няма да ръждясат, няма да засекат. Всеки куршум ще стреля точно в целта и демонът ще падне в калта. Слънцето ще пробие облаците, ще стане светло и просторно, ще има деца, те ще се смеят, ще бъде пролет…

Докато говори, поетът се отпуска на леглото и заспива. Бойка ляга до него, прегръща го. Светлината угасва. Остава само звукът от капките по прозореца.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023