Анна-Александра - Пред лицето на тревата

Анна-Александра (Светославова Кацарова) e родена през 1990 г. в София. Завършва НГДЕК „Константин Кирил Философ“ с профил „Философия и култура”, а след това специалност „История и теория на културата“ в СУ „Свети Климент Охридски”. Организира и участва в множество изложби и фотографски проекти като куратор,

Езикът се ражда от отсъствието

“С езика мога всичко да правя, дори най-вече да не казвам нищо. С езика мога всичко да правя, но не и с тялото.” Ролан Барт, “Фрагменти на любовният дискурс”

Пресъхнал език,
език, който не намира мястото си.
Език, който се говори, език, който се мълчи.
Език твой, език мой.
Език в език - говорим заедно. (Или се целуваме)
Твоят език е и мой - говорим на един език. (Или аз сама говоря, прехапвайки си езика.)

......

Целувката се разпростря по цялото ми тяло
и започна да отговаря вместо мен.
Спомних си, че любовта е като детството.
Спомен, който се случва в момента.
Присъствие, което вече ти липсва.

* Ролан Барт казва в “Фрагменти на любовният дискурс” - любовта и детството са направени от едно и също.

Език

Пропуква се стената на града. В тих испански дом
пада портокал от масата.
Оставам неспособна
да прекрача прага
на този друг, свещен език.
Рибарче
Аз имам дом,
аз имам дом,
а искам да съм черна мида.
Пукната черупка е сърцето, ще се пръсне
от гласа на гладна птица. Едно рибарче чака
да отмине приливът, да се нахрани.

Вишни

В клоните на късното лято -
оголени от птиците,
костилки, дръжки и листа,
недостижими за детето.

Круша

Окото на крушата е човешко.
Семе-последна обител
на гладката кожа.
Крем от есен,
жълта и маслена тяга.

И ножът оставен на масата,
несмеещ да драсне
по нейната цялост.

Притчата за пресъхването

Камъкът е настръхнал,
на реката слюнката е мъх.
Очите й са разпилени по брега.
Нещо се роди В песъчливата пръст -
притчата за пресъхването.

Животът е тънък като косъм

Животът е тънък като косъм -
расте,
откъсва се,
пада.
Сам сред други.

Ще остана

Ще остана,
дори да дойде зима,
ще стоя като колона,
като гладна риба, като устието на реката.

Пред лицето на тревата

Ръцете ми са
линия опъната между
мъглата и стеблото.
Пръстта попада между зъбите
и горчи като майчин език.

Рибата

Дядо имаше
черно-бели обувки за бокс,
стръв и макари, лилава Лада.

Две глави висяха на входа
на кухнята -
на една риба и на баба ми.

На остъкления балкон
тя прибираше косите си
с перлената фиба
и пържеше улова от язовира.

Как не те обичам, дядо,
че удряше, крещеше и
трошеше костите на баба
и оглозгваше я като риба.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023