Мария Георгиева - Мъртвите са винаги будни

Мария Георгиева е родена в град Варна през 2000г. Завършила е СУЕО „Ал.С.Пушкин“ с изучаване на италиански и руски език. В гимназиалните си години води младежкото предаване „Свободен час“ в БНР Варна. В момента изучава българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Страстен любител на изкуствата и върл противник на безхарактерността.

В свободното си време (когато не сънува) рисува и пише. Интересите ѝ са ориентирани към история на изкуствата, театър, кино, литература и философия. Коректор е на стихосбирката на Георги Славов „Човек е сам и човек е само“ (2021).

Бяло човечество

Ръцете са сини на белите хора,
покорно лицата им спят.
Черни сънища в душите им влизат
и никога не излизат навън.

Безцветно е всичко осъзнато,
безхарактерен е всеки нрав.
Нищо не е реално, щом
над клепачите отново си сам.

Нечии шепи се пълнят с пера
и ме тикат в калъфката сива.
С безсънието всеки се бори,
но сетне заспива.

Викат стрелките.
Времето капе.
Гонят се часове и секунди.
Мъртвите са винаги будни.

*
Срам ме е от Бога, защото ме е създал.
Щом само тялото е от кал,
защо умът ми е мръсен?

Убийте черния роб,
не е хуманно двама да страдат.
Забранете ми кожата,
хвърлете отгоре ѝ камък.

Нека обесят сянката ми,
сантименти за послушници няма.
На слънцето верните са свободни
единствено в мрака.

Нека обесят сянката ми, когато
да се скрия понеча.
Щом се слея със чуждите,
за мен не ще се помоли отеца.

Нека обесят сянката ми, защото
самоубийството би било акт на милосърдие,
редно е праведният да умре,
грешния - вечно да раздират мъките.

Обесих сянката ми,
а щом тя ме обгърна,
нямах ръце в замяна да върна
ноевата ѝ прегръдка.

От мен разделете ме, преди да си ида.
Това не е кражба от мъртвия
и не е обида да презирам живота си.

* 
На мадоната са златни сълзите.
Никого няма във храма.
Синът е разпънат.
Сама пред два бога остана.

Мислите превити до лудост
дъвчат реколтата зърно по зърно.
Камшици от жито земята бичуват,
няма занаят жътварят в отвъдното.

Само плете се платното на стана,
тъкачка плаче, абсурда осъзнала,
че от най-слаб вид са на живота конците,
с които някой не на място ни шие.

*
Зея между Мене и Мен,
никой не прави първата крачка.
Обсебен се лута умът ми
и безгласно примирие чака.
 
Лудостта си отиде.
Няма кой да затвори вратата.
Макар да напускат ни силите,
Мен във мене търси безкрая.

Не пристъпвам преди да си вярвам,
от Мене най ме е страх.
Кронос изяде децата си,
аз срама не посмях.

Зее вратата,
празно е вече.
Тъкмо тогава
Ужасът влезе.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021