Лъчезар Лозанов – Клепачи

София се ражда от пепелта си сред агнетата на арабите, шахматистите пред Народния и археологическите останки от бъдещето ни. Представяме ви поезия от 80-те и 90-те на един от доайените на Нова асоциална поезия – Лъчезар Лозанов.

Себеразпознаване

Ако започнеш София от “Пиротска”
улица ламя откъм ж.к. “Люлин”,
тържището “Н. Петков” с араби претоварено,
капят агнета върху ченгелите –
твоят днешен ден
като агнешка главичка хвърлят на витрината.

В него има мозък и език,
и бузи, с които да издуваш,
акордеоните, тъпаните, автентичните мелодии
чак до фонтана пред “Народния...”
А той подхвърля шахматисти и оркестри.
На смрачаване се мляскат влюбени,
разкопчават се и късат
огромния цип на небето,
набъбнал с пълнокръглото кандило.

Светят бирариите срещу “Спортната...”,
палатата. Проблясъци припомнят ни пожара -
таваните на Цирка облицован с корите от яйца. 
Изпържената памет с жлътнали очи се свлича
върху профсъюзи мастодонти - черепи бетон,
играе Клоунът наоколо. 
Зоологическата,
(градината, изпуснала Съветските мотоциклетисти)
до всичките площади “Македония” –
оглозганите територии на някаква мечта
по-гърбава от Беломорието,
по-гладка от краката на момичетата лятос, 
които пият смути с новините.

Смотолявям нещо да попитам,
а те се хилят и опитват
да ми пробутат самобръсначки от реклама, книга “Муун”,
последна истина
за кройката на “прашките”.

Прахолякът от усмивките говори повече
от мерцедесените клетки, с които
влачат гъзове и гриви,
гривни и гротески
на арената изпод “Съединението...”

Ние се съединяваме на някаква “Мускатова...”,
на бира в “Баба Яга”. Кокошите ситнежи
в обществената говорилня са сърбежи 
за почесване, 
отдавна са продавница Илиянци 
за хвъркави неща,
ала насаме ти сменят физиономията
надничаш ли на пръсти,
да си видиш накъде отхвърчат.

Касовият апарат предъвква
денят откъм смраченият му край-квитанция.
За няма нищо следобедът е перфориран зле -
докато уж му липсваш на града,
докато стиска във ребрата си подземни някакъв си Рим,
хипокауси, тракийски, византийски и славянски
камъни, керамики и щуротии,
от които са сглобени не романтически парижи,
изхладнели лондони,
а софийската трикрака кучка, сторила се на акустика
от нерви, глъч и кражби смях –
тунел към фантастичните обеми свиждане:

отбор по футбол, върху който тръгнеш ли назад
по схема 4 – 2 – 4,
превръща се в едно неясно
случване във Къкрина.

90-те

Инженерът
Захапал молива, какви пространства обладава?
Белият чертеж - държава плоска
го всмуква
и се втурва да върти въображаеми зъбчатки,
копае тунели от метал.
Би поправял и първосъздателя,
не му ли се опреш.
Чупи топъл ден, но мирисът не е на хляб.
Дребни са късметите,
скрити във притиснатата му душа -
изплашени погледи,
листа от ученическа тетрадка,
два билета за театър.
Машината е болка! Господ,
стои омазан в кал
над своята хартиена държава.
Ще вдигнем после панаира.
Зад експонати разни с шарени табелки
по един невидим Саваот е взидан.
Прокапе ли масло от железата,
затваряйте вратата!
И богове държани на течение прихващат хрема,
докато търпеливо чакат
от тия инструменти за разпъване
умрялото им лично време да възкръсне.

1986 г.

Притеснение

Началникът си е началник винаги,
има право и с ритник да влезе в стаята:
- Искам хубаво изказване
за конференцията утре...
- Добре де, утре... - сядам примирително
по занаят съм подчинен и толкова.
Пиша мислите на моя шеф
за разните неща, които са безсъние.
Човек съм, имам грях понякога,
измъквам мисли от корици пожълтели
и си казвам, поприведен върху папката:
“Да си жив!” за някой мой предшественик.
Моля всички, дето слушат речите,
(мухите, боже мой - любимо занимание!)
да аплодират пет минути повече -
да си поема въздух и ако остане време
ще си оправя възела на вратовръзката.

1984 г.

Конфузия

От светлина и дъжд бе силуетът й
във дъното на коридора -
едно петно, което можеш да изтриеш.
Навсякъде бе чисто, тоалетните - измити,
сякаш винаги такива са били.
Ала един внезапен ден си тръгна.
Заплака и си тръгна, захвърляйки метлата,
през стената мина, а всичките врати
бяха стиснати устни.
Каза някой: “Май се казва Мара...”
“Мъжът й веселяк е, ама пие...”
“Абе, хулиганствува синчето й...”
Кой знае колко не разбрахме и това нервира
всички.
Ама как така да ни захвърли,
насред ентусиазма ни за качество
и толкова мероприятия.
Услужливото ни мнение е провокирано.
Защото се препълниха клозетите.

1980 – 1988 г.

Клепачи

Затворени са очите,
какви неща се случват под тях.
Срязана сънна артерия,
за да източат
сънищата днес омачкани –
    бикините,
    презрамките,
прокламациите и железата,
боядисани разнообразно.
Най-вече железата са ни по мярка.
Голите сладкиши падат от небето,
неколцина зяпнали,
десет менструации
изпоцапаха нашите прожектори,
натъпкаха с памук устата ни.
Ухилката, подносът са техния Мавзолей,
размаха им, перушината,
възглавницата, на която спят.
Събуди ги!
Да проветрим гащите и речите им,
бъчвите с увещания,
овнешкото и рахатлъка.
Сънната артерия се спраска,
историята, действителността и привличането –
юмрукът на блатото
къса нанизите, бие по темето
отвътре, отвътре,
докато преглъщаме плячката, наречена живот
и очите ни са затворени.
Докато очите ни се случват,
до вчера
до днес.
Попаднат ли в утре, са мехурчета,
избълбукват.

1996 г.

Изтърваване на ключа

Родина – начинът да вземат живота ти.
Да го харижат на десетина шкембелии,
да направят шкембе чорба от надеждите,
от твоята смелост
от дългата изнурителна перисталтика в библиотеката.
Родина е начин да ти представят
отдавна умрели вътрешности
като живи и обнадеждени,
обнажени – парадна калъчка,
без преглъщането на калъфката.
Споделям Далчев – родината е болка
от ослепяването.
Родина е – една курва да се върне от странство
да и слушаш успехите, кудкудякането,
да и слушаш пушкина и да се ловиш за пушката,
боботенето за Ботев,
да пушиш отвътре,
да се ухилваш,
да отглеждаш животни в “панорамата”,
да парламентиш – жълтеница е.
Заприщихме язовири – животът е несъбираем,
юзините му се разкачат,
юзчета, изпочупени в хоремага на Юда,
юзда за всички е родината,
впрегатна кофа за боклук,
кафтан на Млечната мечка,
млекарницата, завита с черен чаршаф над главите ни,
който сякаш е измъкнат изпод една курва от странство,
задигнала 300 миниатюрни кралимарковци, увиснали,
защото простатата им е родина и ковчежник.
Ковчежникът на позлатени илюзии,
на Злато моме и кубетата на Александър Невски,
който изтърва ключа в гащите на президента.
Родина – начинът да се прегръщаме със сребърници и безсребърници,
с глави и гилотини,
да прегръщаме килотите на Мохамед,
медът, захаросан отдавна,
чийто катран сме ние самите
всред всеобщата сладост на гнилочта,
лоченето, хоросанът:
и ще бъда все тук, не бягам
с византийците – византиец,
по турчин от Кемалът,
по американец от Моника,
по влах и по сърбин,
но тук, ако родината е средство да сме живи.
Ако ни кара да умираме – хич не е родина,
а урина, напикаване, уртикария,
шкембе чорба от чорбаджилък,
хоросанът, полепнал по гърба ти
като зашит за гениталиите оргазъм –
Родина! още малко и свършвам.

Някъде 90-те

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 44, септември, 2023