Ангел Николов - Човекът е излишен
В чакалнята на живота човекът е излишен. Посрещаме смъртта със страстта на Ангел Николов.
Александър Арнаудов
ЧОВЕКЪТ Е ИЗЛИШЕН
Мъжът отвори очи, огледа се изненадан, намираше се в болнична стая с едно легло и половин дузина апарати. Не си спомняше как се е озовал тук и смръщи вежди. Нямаше представа кой е и защо е опасан от тръбички и кабели. Реши, че вероятно е претърпял катастрофа и е бил приет за лечение. Побърза да се освободи от кабелите и тръбите. Направи го автоматично, предположи, че вероятно е запознат с всичко това, но нямаше време за размисъл. Стана и се отправи към гардероба, отвори вратата и бавно, методично облече висящите вътре дрехи, Постоя няколко минути прав, за да овладее тялото си и решително се отправи към изхода. Не срещна никого и когато излезе на улицата разбра, че е ранна утрин. Не си спомняше нищо от този град, но уверено се отправи към високите сгради, които се виждаха вляво от него. Предположи, че там се намира центърът на града, където, може би, щеше да получи необходимата му информация.
Светът, в който попадна, му беше непознат. Докато пресичаше една градинка, очевидно изоставена и не подържана, забеляза няколко жени и мъже да лежат сред храстите, някои в огромни кашони, а други направо на тревата. По-нататък мъж с маска на лицето се оглеждаше в огромна витрина, която отразяваше безмълвните безчувствени сгради от метал и стъкло със стотиците рекламни пана, провъзгласяващи този свят с голите тела на красиви момичета, подгонени от вятъра партии, подозрително сменящи се и премигващи неонови светлини, неугасващи нито пито през нощта, нито през деня. От появяващите се внезапно и изчезващи автомобили крещяха полудели певци и певици, разтърсващ рок и виещи гласове, проповядващи края на този притискащ го към земята свят, обхванат от безумието и безпричинното веселие.
След още един завой попадна на група момичета и момчета, очевидно прекарали нощта тук, сред малката градинка с рехави дървета и увехнали ;цветя Очите им светеха като малки фарове, усмивките им наподобяваха странните линии от картините на Пикасо, резки и замръзнали. Спря близо до тях, но те не му обърнаха внимание. Заслуша се в разговора им, наподобяващ крясъците на птиците в гората. Пич, виж к’ви цици има кокошката, ба си, сигурно е намерила от прашеца, а, довечера пак тук, мамка му, дъртаците не забелязват, че не се връщам вкъщи, нещо, пич, ми бъка в главата, сигурно имам мозък, а, ще гепиш ли малко шумолящи за онази пикла с малкото дупе, дето пее „Искам апокалипсис“, други думи нема, само дрън-дрън, нещо като оу, ма, бум, сигурно е олигофренка, к’ва дума само знам, умен съм а?...
Мъжът тихо се отдалечи от групичката, объркан от чутото, но тъй като бързаше, продължи да върви, продължавайки да се оглежда. На една от огромните реклами видя певицата, за която говореха децата. Името и блестеше в неоновите цветове на дъгата. S”est Ia Vie, „Това е животът“, пищната плът предизвика странно усещане за нереалност, беше забелязал, че безброй такива плакати имаше навсякъде, по всички сгради. И тогава чу част от песента й, тя танцуваше и пееше на огромен екран, първоначално помисли, че не е чул добре, но се заслуша и тъжно се усмихна. Певицата пееше един и същи куплет на няколко езика „Каквото откраднеш, каквото спечелиш, останалото е жажда и секс безцелен, не очаквай нищо, сваляй си дрехите и плувай, всекидневието е с целогодишно неразположение, ти си мъртъв още с раждането, но това е животът, това е животът“.
Някъде наблизо проехтяха изстрели, по тесните улици няколко коли участваха в гонка, забеляза минувачите, вървяха с наведени глави и не поглеждаха встрани, дори, разминавайки се с някои от тях, те не го забелязаха. Не беше сигурен, че забелязват каквото и да е. Може би бяха дрогирани? Или мислено проповядваха веруюто на красивата певица? Това е животът, това е животът…
Нещо беше се случило. Започна да си спомня картини от времето, което, предполагаше, е друго, в някакво друго измерение. Беше намразил тези три десетилетия, сега изведнъж си спомни годините на безумно тържество на разпадащата се държава, унищожаването на човешкия бит, на традициите и отхвърлянето на библейските ценности. Спомни си и причината за собственото си положение, беше изпаднал в кома и беше пропуснал хаоса или по-скоро сега беше попаднал в него, убеден, че историята има безброй страници, но малцина биха се зачели в тях след гигантската битка срещу човешкото у човека в полза на тези, които не виждат по-далече от банковите си сметки, потънали в политическата си слепота. Спомни си, че беше прострелян, къс пламък от дуло, насочено към него, странна битка за надмощие, но не си спомняше причината. Колко ли беше живял в мрака и мъртвата тишина?!
О, не спомни си, тогава застреляните в жестоката надпревара за забогатяване нямаха измерения. Загиваха бивши шампиони, световни известни спортисти, оказали се на границата на доброто и злото, сами превърнали се в зло, черно, грозно, от което са останали само пищните им мраморни гробници. Загледан в разбудения град, в препускащите автомобили с начални наченки на изкуствен интелект, в появилите се военни патрули, разхождащи се безразлично наоколо, мъжът осъзна, че материята и енергията са изгубили част от силата си, те вече са оръжия срещу обикновения човек, този, който никога няма да разбере какво е да притежаваш сто милиарда въшливи пари, но никога няма да забравят непоносимите цени в супермаркетите и моловете. И изведнъж се попита дали би могъл да се приобщи към този живот? Можеше и да нямаше друг изход?! Това беше друг свят, забравен от боговете и от тези, които са създавали примерите на изящното изкуство и неговата роля в живота на хората. Странното беше, че си спомни нещо от миналото. В неговото време хората се страхуваха от всичко ново, приемаха живота си такъв, какъвто е, дори собствената си духовна и материална нищета. Изкуственият интелект ги плашеше, те не го разбираха, но не се страхуваха от идеологията на прословутия запад, от икономическите и социални теории, които ги превръщаха в съвременни роби. Веднъж беше говорил за правото на избор. Но изборът е състояние, не даденост. Той е непрекъснато движение, вълнуващо преживяване. В миналото хората са се жертвали, за да имат право на избор. Къде всъщност беше попаднал?!
Беше спрял пред входа на книжарница. Обичаше книгите, вярваше в ползата от тях и влезе в тясното помещение. Рафтовете бяха задръстени от набързо нахвърляни томове. Жената зад щанда дори не го погледна. Поздрави я и заразглежда изложените книги. Бяха от чужди автори, ако имаше нови, той вече не ги познаваше. Прелисти една-две, написани на кирилица. Усети отрицанието на духа, на традициите, осъзна прочувствена проповед на богатството и преклонението пред чужди . ценности. Обгърна го усещането за пропадане и върховна несправедливост. Някога, в детството си, беше имал костюм с народни мотиви. Беше горд с притежанието си. По страниците и на двете книги се просмукваше омразата към миналото. Беше литература на омразата, не би я приел по друг начин, животът е ценен с дребните, на пръв поглед незначителни неща. Като достойнството, гордостта, презрението към безсмислено богатство на малцината бог мразещи представители на този или и на всички светове, в които човекът е нямал стойност.
Знаеше, че вече не би търсил информация за този свят. Някога беше мислил, че уважението между хората се свежда до признаването на тяхната лична съдба. Какъвто и да е човекът – беден, богат, той винаги е човек! Или поне така на него му се струваше. Загледан в пищния пазар на духовната нищета, изведнъж му се прииска да се върне в болничното легло и никой повече да не включва апаратите за поддържане на живота му. Не си струваше. Бъдещето, проектирано в рамките на духовната пустиня, не го привличаше. Нито богатствата, нито нищетата го привличаха. Стори му се, че е попаднал на планета, подложена на непрекъснат натиск, на безпаметност и лишена от божественото в неговата обикновеност, в която животът е свещен, а човекът е прародител на народите, които в неизмеримото бъдеще ще се появят на безброй планети.
Обърна се и тръгна обратно, по същия път, под блясъка на рекламите, огромните сгради, които блестяха с фалшивите си стъклени силуети. Вече не забелязваше нищо. Нямаше и най-малката причина, за да остане в този свят, потопен в безумието на изкуствен Армагедон, организиран с префинеността на дявола и ужасното усещане за безвремие.
Влезе във входа на болницата, използва асансьора, за да стигне до етажа на обречените по коридора на който се отправи към стаята си. Тук вероятно обикновено няма никой или поне той така си мислеше, докато спокойно и уверено се приближаваше към болничната си стая. Влезе, разсъблече се, откри пижамата си под възглавницата си, тялото му потъна в нея, възприемащо докосването до материята с неочаквано удоволствие, причинено по-скоро от внезапното появило се чувства за сбогуване. Нямаше причина да съхрани частиците живот, на които може би имаше право. Беше убеден, че излизането му от кома е временно, вероятно от воля, по-силна от неговата, породена от сили, които никой не познаваше. Настани се в леглото, спокойно, с усмивка, която изразяваше доволство, но не се включи в апаратите, с които беше свързано с тялото му. Маркучите и кабелите останаха да висят безмълвно като сталагмити и сталактити в древна и забравена пещера.
Преди да затвори очи, на гърба на болничния си картон, написа с почти калиграфски букви две думи.
ЧОВЕКЪТ Е ИЗЛИШЕН!
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 44, септември, 2023
