Иван Чорлев – Болният гларус

В края на света “да бъда или да не бъда” не е въпрос, а единствен отговор. Иван Чорлев смесва какао, ванилия и поезия в своя любовен коктейл “Молотов”.

Първа среща

Носиш яркочервено червило
и малка черна рокля,
но си безпорядък и
дори не можеш да дадеш
правилния адрес на таксито.
Миришеш на какао и ванилия,
смесени с поезия
и смееш ли се с глас
мога да видя душите ни да пият мартини.
Едвам устоявам на желанието
да допра устните си с твоите
и да усетя извивките
на тялото ти под дрехите.
Усещам вкуса на дим в гърлото ти
и си спомням, че някога писах за теб –
беше време,
когато във вените ми течеше
изгоряло мастило.
Изпадам в хипноза
и мисля, че може би ще ме обичаш.
Как се казваше,
би ли ми казала пак?

Тя е изкуство

Позволи ми да те напиша в любовни стихове,
за белите листи нищо не струват перата, мастилниците.
Ще превърна сричките в четки и думите в цвят…
дано Бог ме е орисал с лудостта на художника –
да те нарисувам като бъдеще сред “Слънчогледите”.

Тя – танц в есенен дъжд.
Тя – бунтовник, изгубен в свят на правила, свободна птица и мистерия.
Тя – най-богатото вино, дори за трезвеника еликсир.

Понякога се чувствам като Шекспир,
когато сънувам в лятна нощ дланта ти върху моята.
Да бъда или да не бъда вече не е въпрос,
да бъда с теб
е единственият отговор.

Копнежи

Болният гларус крещеше от болка
върху покрива на възрожденска къща в стария Несебър.
Чудя се…дали имаш крила,
за да споделиш един залез с мен.

Пада лъч светлина, а нощта е толкова беззвездна.
Чудя се…идваш ли тук
за недовършените разговори и недопитата мента.
Копнея… отново да сме влюбени, там, на счупената пейка.

Далече си…
като огън и лед…добро и зло.
Чудя се…вдигна ли платна,
защото ми свършиха пощенските марки.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 47, март, 2024