Десислава Цветкова – Есента на самоунищожението

В тъмната нощ ни залива неизброимата болка. За разлика от вълците на Висоцки лисиците на Десислава Цветкова провъзгласяват есента на самоунищожението.

***
Есента на разгневените лисици
избухна като пожар в долината...
Оранжеви опашки се мятаха в оранжевите листа,
като оранжеви пламъци под оранжевото слънце...
Лисиците нападаха всички птици в разгневения си бяг,
подгониха пъдпъдъците,
разровиха гнездата на патиците,
счупиха яйцата в кокошарниците,
и след като нищо не остана,
започнаха да се хапят една друга,
да си скубят оранжевата козина,
да дращят с лапичките по кората на есенните дървета...
Когато дойдоха ловците,
завариха бесни оранжеви топки да се въргалят в гората...
Жалко, 
помислиха си ловците...
Съдрали са си кожите,
и не стават за палта...

Есента на разгневените лисици
остана в историята на гората
като есента на самоунищожението..

***
Трябва много рани
да си затворил,
много студена вода да си пил,
болката, тя е неизброима.
През пустинята в тъмна нощ да си спал,
през лабиринт от шипове да си вил.
Много загуби да си видял
като че нещо си придобил.
Да си губил компаса си,
да си бягал в димяща гора,
да не знаеш кой ден и кой час е,
да се будиш в полунощ вир-вода.
Много пъти в кладенец да си падал,
и пак жаден да си...
Но някой ден животът ти дава награда...
Само така Лечител се става,
след като много пъти са те ранили...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 47, март, 2024