Ивайло Мерджанов - Стихове на упадъка
ПЛАКЕТ ДИПЛОМ И КЕШ ДОВОЛНО
когато интелигентни
маргинализирани автори
почнат да ми разкриват
мечтите си за нобел
разбирам че са закъснели
със самоубийството си
Ивайло Мерджанов
НЕДЕЛНО УПРАЖНЕНИЕ ПО СВОБОДА В СТИХ
вранови истини
древен гаров чинар
спомени писмени
есен, златен олтар
или рими усукани
скромен рубин
дядови пръстени
анасонов делир
къде е победата
докъдето, врагът
всичко отмина си
затворен кръга.
VI
единична стрелба
най-самотния миг
за които и когато
пирамидата никне:
ето, в синя пустиня
стъпка там се възви
и по дюната спуска се
и нататък върви си
като нежно краче и
над глезен синджир
край на робската орис
и над нилската тиня –
e небето ми – стих
и не му се побирам
ни сърцето е тихо
ни нощта ни събира
нито песен – града
и си прицелен огън
като гъба растеш
и ме тровиш отново
мога ги и накратко
не отвиквам сега
да теша еднократно
като дребна сълза
III
трябваше да те има.
и на пушкин перуката
там по вятъра литва
закована е думата
и не ми се заканвай
санитарен закон, е
като влак без крилете
екнал в бездна вагон
и де е точката, чиста
сякаш майска трева
октомврийски преврат
ноемврийска съдба
II
за жената не пиша
тя лепи некролог
или в зимната хижа
престрашил се енот.
безвъзвратно загубен
все така отлетял, е
животът ни въглен
дето пареше, все
за стиха ми: какво
мрамор шах или мат
и строшено стъкло
ситно рязан домат
този изгревен свят
туй море синевисто
отривисто жребче
и надгробен релеф
I
скок над ти, хоризонт
е на думата – злато
после малък ремонт
за квартирата лятом
но ще дойде и зимата
кой е крив кой е прав
всичко ще разбереш
с аргумент гилотина
но ще трябва и прошка
като трябва барута си
и обръщаш я чашката
доиграваш на барбут
ли, посмей се сега
кой е стих, кой е цар
кой е пак господар
в думата – свобода.
МАЛКА РЕЧ ЗА ВСЕМИРНАТА ГРЕШНИЦА
а без нея какво е човека мъжа на земята
все самота като камък и ум като жило
о тегне тя в него и пак за доброто му
в тъмнина му дарява най-нежния ад
не че сама го избрала е тялото
не че змията е толкова искала чак
колко любов ние пропуснали бихме
не бе ли престъпила райското правило
кралици са земни не можеш да съдиш ги
самотнико луд по-самотен си даже от огъня
че Христовата грешница пак те избавя от гибел
и в мрака от гроба по-черен те крие от тебе самия
КЪМ ПОСЛЕДНАТА СВОБОДА
Все да съм твоя затворник в кутията бетонова
да чета и пиша престанах, спрях да излизам.
Сега напомнят ми лента картечна цигарите
една по едната и те като дни се изнизват.
И отдавна не чакам помилване свише.
Зная ще кажат – избрал съм го дъното, сам;
светлината е яма и да, не надтичахме слънцето
и не съм бивал без теб. И не съм. И не бях.
А в стиха да не търсим навсякъде липса
то и кибрит ако нямаш, не идвай при мен
отдолу в земята фитила ще драсна със съсък
накрая и ето, вселената бяла ще блесне за миг.
СТИХ ПОКАЗВАЩ УПАДЪКА НА МОЯ СТИЛ НО И
КРАСИВОТО ЗНАЧЕНИЕ НА ЖЕЛЕЗОПЪТНАТА ВРЪЗКА
МЕЖДУ ТЪРНОВСКАТА ГАРА И ДУШАТА МИ
На тази гара залезът изпраща ме
и много пъти слънцето да пада, гледах.
Животът ми на тази гара прелетя, отмина
и ме отнасят влаковете като бързи дни.
Стоя сега и пак я виждам фабриката.
На тази кротка гара тук, на пейката
съм се разделял с най-любими хора
очаквах, имах вечни срещи с любовта.
Ще дойде ден последен знам, и няма
да се посрещаме на гара като тази:
но и когато с ангелът небесен залетим
ще го попитам – имате ли горе влак и гара?
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021
