Исак Цветанов – Другар С.

“Казвам се Исак Цветанов и съм учител по физика. Страстта ми е писането. Един от любимите ми цитати е на Джеймс Джойс: "Отсъствието е висша форма на присъствие.”

Дугар С.

- Умовете на великите хора се влияят от същите тривиални въздействия, които съсипват или издигат останалите от нас. Дали той е виновен или просто му се е случило нещо лошо този ден? Кой знае?

Цигарен дим се издига във въздуха. Самотен, отдава смирена почит на пушеците наоколо. Събеседникът му, тоест липсата на дим, се чеша по врата, загледан надолу.

- Значи той е велик човек според теб?

Отново, този път във формата на пръстени. Има някакъв разум зад тия молекули – не може да е само човекът. Обръща се към липсата на дим – поглед, тъга, утеха, спомен, липса на усмивка. Липсата на шум покрай тях кара изминалия ден да изглежда фалшив.

- Според мен. Според теб, според нас, според тях. Виждам и разбирам или не разбирам. Това, което разбирам, премислям. Това, което не разбирам, превръщам в сигурност. Който казва, че той не е велик човек, просто или не разбира, или разбира. Но мога да кажа уверено, че е обратното на мен.

- А възможно ли е да не вижда? Да е изпуснал първата стъпка? – липсата на дим толкова отчетливо се издига нагоре във формата на студен въздух.

Задава се дим. Тънък. Зад дима – дим. Зад този дим – уста, нос, нещо пълно с необяснима мъка, чело, коса, фуражка, пейзаж.

- Най-после приключихме. И тази няма да я бъде. Твърде много приказва – бегла усмивка изчезва още след като се е появила.

- Какво ти каза? – пита липсата на дим. На кафяво-зеления плат пише „Красимир Петров Стоянов, редник“. – Нали не отново онова с кученцата?

- Онова с кученцата беше тежко – вмъква първият дим. И върху него пише нещо, но надписът е разбридан и не се чете нищо освен „Ефре“.

Новодошлият сяда. Черен плат се смъква от грубата кожа и се настанява в една преграда, направена от два кафяво-зелени плата. Грубата кожа се плъзга по черна стомана без нито димът, нито това зад него, да усети действието. Там е. Защо не би бил? Никой не е идвал, освен онова, което произведе всички тия пушеци. След няколко дни обаче ще дойде и това, което произведе онова, което произведе всички тия пушеци. И може би черната стомана ще си отиде. Но не и преди да се раздели с неколцина къса златисто олово.

- То е ясно, няма да те разпитваме повече. След три часа в бирарията на ъгъла до Янко.

Три фигури на ръба на кратероподобно образувание с диаметър около двайсет метра. Дим, дим, липса на дим. А отстрани много, много пушек. Отвъд е сиво небе със сиви облаци, през които едва-едва се вижда отчаяното червено на залеза. Заплашително. Цвета на онова, което причини всички тия пушеци. Страшна картина!

Новодошлият става първи и тръгва на изток. На неговия кафяво-зелен плат пише „Лейтенант Илия Младенов Староселски“. Отдалечавайки се, усеща настъпващия мрак. Денят също е към края си. След три часа няма да бъде в бирарията на ъгъла до Янко. Ще си бъде вкъщи с бутилка уиски. Първо трябва да бъде купена. Онова място до зъболекарския кабинет. Бивш зъболекарски кабинет. Вярно, че наскоро го преустроиха на вдлъбната бетонова поляна. Може би все пак има бог. Зъболекарския кабинет си отива, но денонощният магазин, който продава алкохол само на няколко метра от него, стои. „Бог не праща изпитания, с които не можем да се справим.“ Аз ще се справя, че как. Много хубаво ще ми влезе справянето. Пийте днес, защото утре ще умрете. Тази днес беше умна обаче. Защо не видя истината. Дори не съм чак толкова отчаян. Да ме беше видяла преди няколко седмици след оная с кученцата. После беше оная с роклята на точки. Черни точки ли бяха или зелени? Но роклята мога да се закълна че беше жълта. Или червена? Няма как червена рокля със зелени точки. Нали? После оная с голямото чело. Какво да се прави. Някои събития в живота наистина ни свалят на земята. Уж като съм войник би трябвало да ме харесват. Замалко да се блъсне в един стълб. Поглед, асфалт, долната част на стълб, горната част на стълб, клон, аааа. Пу как не е паднало това дърво още. Разбира се, че баш тия, дето растат по средата на тротоарите, няма да паднат. Поне нещо да ми беше донесла тая височина. Ама днешната си я биваше. Мале не бих ѝ простил. Но тя не прости първа. Фалшивата усмивка, лошото обслужване, самия скапан ден. Поне за последното трябваше да ме извини. Утре последен опит. А на другите им върви като че ли винаги. И на Мишо, и на Краси, и на Димитър, дето не може да си сглоби пушката. Техните момичета ги чакат. Дано ги дочакат. Утре последен опит.

Магазин. Убит поглед, фуражка, кафяво-зелен плат, черна стомана. Убит поглед, торбички под очите, рафт, кафява течност зад стъкло. Воденица. Какво са правили с воденицата? Плаща и си излиза с ценното притежание. Утре последен опит. Ако и тя не прости, спираш, гледаш напред и чакаш. Надяваш се да не умреш, надяваш се тунелът да не се срути и най-вече надяваш се дистанционното да не откаже. Ще дойде ден!

А, ето. Желязна врата, стълби, дървена врата. Свобода! Потните нозе се измъкват и пристъпват към друга дървена врата. Груба ръка посяга първо към брава, после към дистанционно. Топличко. Поглед, маса, телевизор, рафт, мивка. Поглед, шкаф, диван, масичка, чаша. Няма какво да я мия, все същото ще наливам. Една, две, три… Умопомрачението стига до най-вътрешната точка на мозъка. Там, където човек спира да бъде себе си и се превръща в съществото си. Няма вече място дори за сън, камо ли за мисъл. Всички нерви от това огромно тяло сега като че ли водят към слепоочията, които, за щастие, не усещат нищо. Ето така ако можеше да живее, щеше. Да знае, че е жив, че още утре нещо чудесно може да стане, но да не помръдва, да не мисли, да не чувства, именно защото утре може и нищо хубаво да не се случи. Да бъде тук, но да не знае нищо.

Отваря се дървена врата. Груба ръка вдига празна бутилка, в която някога е имало уиски. Дим.

- Не дойде в бирарията, брат. Милен пита за теб. По-евтино ли ти е така.

Липсата на отговор предизвиква липса на звук. Отваря се дървена врата. Липса на дим.

- Изчаках малко, да не влизаме заедно. Пиян ли е.

- Една бутилка. Нищо му няма. Ей!

Тътен, дрънчене, звънък удар на метал о метал. Сякаш се е пропукала ципа. Една-единствена мисъл успява да се промъкне през пердето. Тоталният мир бива разгромен от безпорядъка, който тази мисъл докарва със себе си. А тя е проста – „жив съм“. Стенание. Защо? Тази проста, незначителна, втора мисъл проваля живота. По-добре да не съм. Третата е знак за бурята. Комитет, план, обяд, коктейл, предупреждение, смърт. О, смърт! Може би?

- Колко е часът? – отваря очи Илия и с облекчение открива, че светлината е била изгасена.

- Иди да се измиеш, след малко пристигат и останалите. Ние ще подредим тая кочина.

Студена керамика се блъска в затоплената кожа. Студена вода прониква в бялото и в цветното на очите. Капките се стичат по онова, което по принцип стои зад дима. В момента антитезата на дима прочиства съзнанието. Странно как едно нещо и неговата пълна противоположност са единствените, способни да прочистят ума на това същество. Връща се в хола, където вече свети. Пет минути по-късно в стаята няма къде да се седне.

- Другари, утре пътуваме. От вас зависи тук нещата да не излизат извън контрол. С оглед на събитията от вчерашния ден, или по-точно от онзи ден, не вярвам да имате значителни проблеми с тази задача.

Изложение на Илия сякаш не е пил изобщо. Гласове, шепот на викове, липса на консенсус. Как се виждат изобщо в тоя дим? Но е уютно. Да бихме могли да седим тук вечно.

- Ако е преди това, ще ги лишим от ценната им вечер.

- Ако е след това, ще знаят, че е могло да е и по време.

- А защо не по време? Не е ли това целта в крайна сметка?

Мълчание. Беше се обадил един, пред чието лице има дим. Отново шепот, после шептящи викове, които понякога са по-проглушителни от гласните викове. Твърд глас. Няма място за спор. Не беше така досега, но този глас.

- Преди. Точка. Любо е прав, по-добре да не могат да обсъдят нищо. Аз, Краси, Мишо, Румен и Георги Пенев тръгваме с кола точно в петнайсет. В осемнайсет подреждаме през шахтата откъм параклиса. В осемнайсет и трийсет действаме.

- Защо тръгвате в последния момент? – чува се отнякъде. Изгревът също очаква да чуе отговора. Липса на такъв. Всички се разотиват, освен петимата.

По обяд е седнал в някаква градинка, незасегната от съботния удар. В ресторант в градинката. Червена течност, която някога е била грозде. Обичам грозде. Течността не я обичам, само разваля гроздето. Но те обичат. Дим, глътка, дим.

Кафява вълна. Пух на онази част, докосваща лицето, когато качулката бъде сложена. Отваряне на врата, малко студен въздух. Обстановката като че ли изгубва малко уют. Син плат, носещ се малко над пода с помощта на вероятно гладка розова кожа, намираща се в изящна черна кожа. Разделени от памук. Поглед, липса на дим, зад липсата – обичайното.

- Поръчах червено вино, надявам се да обичаш.

Политика, оръжия, бира, животни, бъдеще, амбиция, колелета, пилета, румънци, живот, перспектива, мюсюлманско наметало в черен цвят, насекомо, обичащо дрехи, морал, комплименти, сметка. Да си разменим номерата, предпочитам да си пишем. Четиринайсет и трийсет.

- Как мина? – дим, бързо изчезващ през стъклото.

- Каза, че ще ме намери. Още не ми е пратила покана. Видя ми се симпатична, жалко ще бъде и тази да… Все едно, след операцията ще проверя пак.

Липса на пушек. Притеснение и развеселеност. Светлина, синьо небе с някой облак тук-таме. От паркинга до хотела – пеша всеки с по една торба. Илия е с две. Капак, миризма на изпражнения, шум от течаща вода. По водата, по водата, по водата, през бетона – един, два, три, обратно. По водата, през бетона, един, два, три, обратно. Продълговати, червени и кафяви, вързани по няколко в снопче. Всички съединени от единствен кабел. По-точно от три кабела, за всеки случай. Бетон, вода, капак.

- Оставам с Румен на пост – каза Илия, сочейки онзи, който беше предложил по-радикалната идея. – Вие отидете да гледате гостите.

Телефон. Поглед, екран, лице на различни хора, но не и на онази. Захвърля го. Живи сме. Тунелът не се срути. Остава третото. Румен е добро момче, дано не го заловят.

- Румене, тия капиталисти заслужават ли да ни прецакват живота допълнително? Дали ще се поучат нещо изобщо? Нарочно те взех тука с мене, за да видиш що е хладнокръвие. Мога ли да ти имам доверие?

- Лейтенант! – козирува другият – знаете моето мнение!

Поглед, невъобразимо спокойствие, примесено с отсянка на плам. Излиза и затваря вратата на малката къщурка.

Дим, липса на дим, липса на дим.

- Вече почват да прииждат, лейтенантът е решил може би да изчака за след това. Нарочно не ни е казал.

- А, ето го и него, виж – влиза. С парадна униформа. И всички еполети и медали. На бас, че оная му е писала и се е размекнал. Какво ти казах? Понякога едно нещо е нужно, за да промени коренно решението на един велик човек.

Вратите хлопват и вече не се виждат наближаващи хора с черни костюми или пъстри рокли. Онова, което причини пушеците онзи ден явно някак е попаднало и тук. Но отдолу, не отгоре. И чак след тези пушеци – ужасен тътен. Сграда, ставаща все по-ниска с всяка милисекунда. На някои места се вижда огън. Трима души на около сто метра от хотела тичат с всичка сила натам.

Румен диша тежко. Поглед, огледало, усмивка, телефон, известие. Бележка. „Да не те намерят!“

Черно, но не умопомрачително. Липса, но без обещание. Всички нерви на едно огромно тяло, намиращо се в момента в различни части на фоайето. Всички нерви сега крещят една единствена мисъл. Тоест липсата на такава.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024