Габриела Цанева - Лепкавите пръсти на тъгата

Сънят е порталът към спасението. Тъгата пълзи като змия по кожата на Габриела Цанева.

Александър Арнаудов

СЪНЯТ

Сънят –
порталът към спасението
от лепкавите пръсти на тъгата,
която е полепнала по кожата,
пълзи като змия към гърлото,
и влиза в него
и души –
смог.
Как смогва
да не запуши дробовете,
а само да завързва
алвеолите,
и само да свисти –
като отвързан вопъл.
Днес тихо свиря в тишината си
на струните на вятъра.

ЛУНА В ОГЛЕДАЛОТО

Луна в огледалото
сянка върху стената
нито звук
Толкова е тихо –
като в мъгла
като в памук
Когато затворя очи –
губя връзката с „тук“
и „вън“.
Нито стена,
нито звън.
Оставам бяло петно
върху релефна карта –
скъсан балон,
сляп грифон...
сравненията бягат.
Мислите се разпадат –
затихващи функции...
И – изненада!

Многозначност
в словосъчетанието
„затихваща функция“!
И радост –
разчупена скука!
Вече не съм балон,
който се пука!
Аз съм балконът,
от който гледам –
бездната долу,
полетът – горе.
Тихо и млечно,
мъгла, памук,
замръзнала вечност
Пак е пусто и безразмерно –
Но нещо се случи –
нещо се случва –
скупчвам
в ума си всички емоции –
взривяват ме –
пак съм аз,
още една опция
за пътя към теб...
Очите потъват все по-дълбоко
в трепкащите пиксели на монитора.
Пръстите трепетно търсят клавишите,
а мозъкът трака
о, толкова
чаках –
отново умът ми да ври!
Очите се взират,
търсят,
намират...
Затихваща функция...
Отърсих се
от страха, че си фикция
в измислената ми многомерност
и стигнах до
затихващи трептения
теория на магнетизма и електричеството
математически анализ –
прекъсната и непрекъсната функция
диференциално и интегрално смятане
производна от първа и по-висока степен
интеграл
Лайбниц
Нютон

Лагранж
Ойлер
скорост на изменение
на площ –
о, тиха нощ!
Изгубени камъчета,
разпилени,
падат
в потенциалната яма
на отворения ум.
Като мравки,
тичащи по пътеките на феромоните
наученото някога се връща.
Не съм същата.
Не съм.
Без мощ
остана духът ми –
кух връх,
тъп нож –
лута се стихът ми
и се разпилява –
плява.
Още е тихо,
още сънувам,
но вече чувам –
писъкът на птица,
шуменето на поток
пукането на стените
и съседът, който поправя дома си –
проправя път, някой –
отвъд.
Тук съм –
в рамката на моя живот.
Ти тихо спиш зад гърба ми –
няма да се обърна,
няма да проверя там ли си,
или в съня ми –
тихо плува ума ми
тихо плуваш в неизмерената си
многовалентност
и съществуваш.
Водата в тръбите шуми,
блести
лентата на реката
между сухите клони на гората
кръглото око на Луната бди.
Колко порасна –
откакто я гледам!

Колко вода изтече.
Турбулентност
колко мръсотия
завлече
затлачени брегове
магия
и блянове
Вия.
Воят ми,
като свредел пробива
съня ти.
Чакам те –
до следващия миг
безвремие.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 50, ноември, 2024