Габриела Цанева - Пазете чудовищата
Чудовищата ни гледат от огледалото. Търсим комети на разсъмване. Оставаме с д-р Джекил и мистър Хайд в тъмнината на Габриела Цанева.
Александър Арнаудов
1.
***
образът в огледалото –
в очите
му чудовища
Но – що е чудовище?!
Ужасното, вдъхващо страх?
Или онова, което е чудо?
Непознатото, вдъхващо ужас?
Или тайнство, копнеещо за разбулване…
***
на разсъмване
търся кометата C/2022 E3 –
само снежинки
***
Чудовищата са сред нас,
чудовищата са във нас –
те тихо бродят
в умовете ни,
не спят –
чудовищата будят.
Не се страхувайте!
Не се отдръпвайте!
Не бягайте от мен:
Чудовищата са красиви –
късове пулсираща
различност...
Чудовищата са щастливи –
искрящи багри,
търсещи машини,
разграждащи,
разяждащи,
разнищващи,
изгризващи
петната тъмен страх.
Да, те са ненаситни, диви –
не спират да опитват и грешат;
те искат да докоснат всичко,
да стигнат своите предели,
да търсят път
„отвъд“…
Да, те са смели.
И алчни са –
да трупат без задръжки
благата на ума.
И гневни са,
когато спорят
и трошат –
изгнили патерици
и затвори,
дворци за послушание,
простори за изгнание…
Чудовищата са и горделиви –
не се страхуват да крещят,
че мракът лепне
от тинята на векове невежество,
от мързела на разума,
отказал се от търсене;
от всичките приети обяснения
и вяра в очевидните твърдения.
Чудовищата се хранят със съмнения –
градят от тях пътека към звездите,
разплитат тъканта на вакуума
и връщат времето назад.
Чудовищата са игриви,
мързеливи
и често си почиват,
потънали в мечти
за чисто.
Чудовищата в мрак умират.
Пазете чудовищата – живи!
2.
***
пропадане –
къде отивам,
когато тъгата ме погълне
***
Зад гърба ми си;
там, съвсем тиха си.
Ако обърна глава настрани –
ще те видя… ли?
Не обръщам глава настрани –
не искам да видя липсата ти.
Мониторът ме поглъща,
все по-дълбоко потъвам в мрежата,
все повече ме стягат възлите ѝ,
душат ме,
задушавам се –
изхърквам дъха си, като пред умиране –
и се събуждам.
Зад мен си,
там, съвсем тиха си.
Стоим в един замръзнал миг на Дискретното Време –
един от многото мигове на нашата обща суперпозиция,
в които умираме и възкръсваме вечно.
Аз съм само очи –
фиксиращи сензори.
Търся –
повече наука,
повече физика,
по-високи енергии,
повече разбита материя,
повече,
повече…
Теоретични задънени улици.
Повече математика,
повече,
повече –
разплетени сингулярности,
съвместими безкрайности,
тъмна енергия
и липсващи сътворения.
Заспивам в ръцете ти –
толкова малки и топли са,
вплетени в челото –
твоите пръсти
разпридат косите ми,
впиват се в костите –
твоите пръсти, многомерно изпредени.
И ми е хубаво
но губя очите ти –
бягам от погледа, с който ме гледаш.
Аз искам оня,
другия –
оня,
който плъзгаш край мен;
оня,
с който не знам дали виждаш.
Заспиваме –
сенки под завивката на нощта,
но очертанията ни дишат,
търсят уморените фотони, избягали от другата страна –
колко бавно се въртиш, Земьо, колко ни бавиш в своя път.
Ретината ми пулсира от желание да улови
и най-слабото електромагнитно излъчване,
за да те очертае,
пръчиците и колбичките ѝ се състезават,
за да ти дадат цвят и плътност,
анализират отражението ти
и го препращат към мозъка ми.
Но той е нечувствителен.
Той те търси в недоказани теории,
блуждае в пространството на Минковски
и чака да стигнем пресечната точка
между лъча на времето и антивремето.
Сянка между измеренията си.
Губя те, преди да съм те намерила.
Бягаш ли? Не искаш да те задържа?
Не искам да те задържа.
Зад гърба ми си –
няма да се обърна
и ще си „там“, едновременно с „навсякъде“.
3.
***
Усмихвам се на отражението си –
чудовищата се оглеждат
в очите ми,
надничат
през усмивката,
промъкват се
иззад оградата на зъбите
и тичат –
освободени
в екстаза
на ранопръхналата
пролет...
***
залез зад Витоша
дори на изток
облаците розовеят
нощите и дните
пак са сиви
***
януарски ябълки –
светят в жълто сред
сухите клони
***
цяла нощ птичият хор
не замлъкна –
на сутринта тишина
***
пълна луна –
силуетът на кучето ми
върху нея
***
протягам ръце
да стигна облаците –
мъгла в шепите
***
изпод краката
облак пеперуди –
стъпкани цветя
***
зима край реката –
бях забравила колко е студен
северният вятър
***
Кап-кап – почерня
и февруарският сняг.
Голи надежди.
***
светулки в очите ти –
припламва пътечка към
спомените ни
***
между стъкло и бетон –
дъждовен облак
над хълма
***
прозрачният диск
на слънцето в отронен
вишнев цвят
***
пропилян живот –
очакването
нещо да се случи
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023