Евгения Динева - Делфини

Делфини

Аз съм Дани и съм на пет. И преди съм бил тук, но не бях Дани. Бил съм някой, който го няма вече. Мисля, че беше Рая, но тя беше по-голяма. След месец Дани го няма. Оставам сам в стаята – четири легла, едното застлано. Приготвено и чака. Чакам и аз. Гледам телевизия в столовата, но ми омръзва, а и няма кой да смени канала, затова се връщам пак в стаята и търся нещо за четене. Често има книги, даже учебници по математика. По-големите четат на други езици, някои носят и комикси, които едно време нямаше. Но после все се намира кой да прибере книгите с другия багаж и не ми оставят нищо. 

Към осем вечерта вратата се отваря и влиза момче на около десет, още не знам как се казва. Приближава се и оставя нещата си прилежно на шкафа до леглото. Ставам веднага, щом виждам купчината книги. След него влиза майка му. Жената не плаче – има и такива. Тя си тръгва, защото не може да остане след десет часа и оставаме сами. Момчето си ляга, вади още една книжка от чантата си и се зачита.  

Най- накрая, потривам доволно ръце и надничам над рамото му. Заспиваме и двамата чак на 60-та страница. 

Започна да ме вижда на третия ден. Момчето се казва Ники и понякога излиза на двора да събира кестени. 

– За теб – един ден Ники каза, като се върна в стаята и остави десетина кестени на леглото. 

– Досега никой нищо не ми е подарявал. 

– Ти си винаги тук, исках да ти донеса нещо отвън. Ако искаш, задръж и книгата, мама ще донесе още. А и аз няма да я чета пак. 

Като изчетохме всичко, майка му донесе книга с интересни снимки. Но не беше от тия, детските, а като за по-големи. Много сериозни книги четеше това дете понякога. 

– Всички бозайници имат косми?! – възкликвам, докато я разлистваме. – Това не е вярно. 

– Вярно е. 

– Не е. Делфините, например, нямат никакви косми. 

– Имат – казва тихо Ники, – но без тях им е по-лесно да живеят под вода. Раждат се с тях, после ги губят. Някои по-късно, при други става много рано. 

– Ехеее, значи като при Рая, нейната коса падна още къде-къде преди на другите. 

Ники кима и затваря книжката.  

– Скоро и аз ще съм делфин. 

Не изглежда тъжен. Не изглежда и като да го е страх. Много странно дете. Във вторник Ники беше вече делфин. Върна се в стаята изцяло без коса. После започна да се влошава. Постепенно листата на кестена пожълтяха, той спря да излиза. Не ядеше нищо. Не можеше да чете. Така изчезват всички. И тогава видях майка му да плаче. 

Време е. 

Попивам в него и сега аз съм дъха му. Чувам мислите му, опитва се да говори. Звукът е приглушен, но и той не се дава. 

Аз ви казах – странно дете е. 

Сега аз съм Ники и съм на десет. Продължавам да го чувам от време на време, но мислите му се губят и моите стават по-силни. До мен стига някакъв заглъхнал и далечен тон. 

Сякаш сме под вода. 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 47, март, 2024