Евгения Динева – Охлузвания

Светът започва и свършва в люлинска мотелска стая. Бъдещето е спомени и охлузвания, и винаги ни предава. Очакваме миналото си на ръба на гората с дупките от цигари на Евгения Динева.

Охлузвания 

Стоманено син дим се изплъзва от устните,
завива се около така познатите пръсти
на твоите ръце. 
Ръце, обвити около мен,
играят си с косата ми, проследяват следи от друго време, 
потъват в мен.
Ароматът танцува над нас и се разтваря
във въздуха
на мотелската стая в Люлин 6 - 
онази с тежките червени завеси 
и покривки с дупки от цигари. 
Това са вечерите, в които съм най-щастлива. 
Това са вечерите, когато съм най-тъжна.
Часовете се топят в светлината на изгрева,
заплашващ да си пробие път през дебелите завеси.
Аз съм локва от разпадащи се човешки части - 
крайници, кости и цялото ми съществуване.
Ти си напускането, докато аз оставам,
Ти си моето доказателство, че бяхме тук. 
Запазвам си охлузванията с форма на вяра,
без значение какво ще кажем на другите.

Клуб на тъжните момичета

Първият път, когато заспах
във ваната майка ми 
през сълзи каза, че вината е нейна. 
Години по-късно аз още не знам 
дали сестра ми е родила момиче или момче, но тя
понякога 
ми звъни за Коледа или на рождения ден.
Аз съм тази за която не остават прибори, 
нямам любима чаша или стол, 
излишната в тройката.
Имам различна четка за зъби за хотелската стая
в Лондон, Букурещ или Пловдив
и между другото - жена ти се обади.
Не знам дали си ѝ разказал за рибите,
които си имал като дете 
и как те сами са се заровили в пясъка 
преди да умрат. 
Затова не кръстих костенурката си Бог - 
костенурките живеят прекалено дълго, а мен 
ме изгониха от последния апартамент.
Разбира се, че харесвам Бертолучи, така че 
можеш да ме наричаш Ева, Тео или Марлен. 
Нищо от това няма да има значение утре, 
но трябва да ти разкажа. 

Защото какво е смисълът да бъда в Клуба на тъжните момичета, ако никога не ти говоря за него.

Ръбът на гората

Това място ме посещава по-често и от Аделайн,
която се е грижила за Винсент
след като в един пламтящ следобед на юли 
той се е затворил на втория етаж, 
и обвит в кадмиево-жълти завеси
се е молел никога да не се налага да се самоубива отначало. 
Каня стария си спътник
и го отвеждам до кухненската маса
при пропадащия прозорец.
Изваждам ябълков пай от фурната, 
сервирам пухкавото му тяло
под внимателния поглед на часовника, 
който продължава да брои всичките ми грешки
със захаросаните трохи отгоре. 
Гостът ми напомня, че нямаме вилици -
тук не са позволени остри предмети.
Затова го изпращам до входа, 
където стъпките ни потъват в мокрия сняг.
Върни се преди пролетта и аз още ще бъда тук.
Върни се преди ръцете ми да почернеят
като бадемовите клони покрай плета.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024