Емилиян Иванов - История с магаре, спирт и формалин

С преблаго удоволствие ви представяме първия разказ от новата поредица на Нова асоциална поезия за българския аналог на Честъртъновия о. Браун - отец Никодим, който разследва, изследва и живее тайните на битието, времето, видимия и невидим свят. Да, има по земята и небето неща, Хорацио, които нашта нещастна философия не е дори сънувала - в прозата на фронтмена на търновския и всебългарски ъндърграунд: Емилиян Иванов.

ИСТОРИЯ С МАГАРЕ, СПИРТ И ФОРМАЛИН

Отвреме-навреме, по пълнолуние и в перигей, особено, когато луната е синя, Маледикт изпадаше в едно неспокойно, трескаво и странно състояние; стягаше се за дълъг път и, като впрегнеше едно дребно и старо магаре, манифестно заявяваше: „Сега ще се преодоляват препятствия! Сега ще се откриват Нови светове! Странстване ще се странства, сега! Дий! Карай, Буцефале! – към Шри Ланка, към Борнео; към островите Фиджи, Филипините, към Пàпуа-Нова Гвинея!” Магарето бе мъдро, вещо в човешките работи, дори – повече, отколкото самите хора; защото преди време го бе ухапала една отровна змия – пъстра пепелянка; а всеки знае, че ако в такъв случай, магарето не умре, то обезателно придобива такава най-философска дълбочина на мисълта, че сякаш казва, без да спира да повтаря, с гениалния си поглед: „Мисля, следователно съществувам,”  „Знам, че нищо не знам” и „За това, за което не може да се говори, за него трябва да се мълчи.”

След тая команда, магарето неизменно тръгваше към село Карайсен, като непременно минаваше покрай гробището на село Отклонение, което бе наистина много старо – там имаше добре запазени паметници от края на ХVI в. насам, ала имаше и надгробни камъни със завалени от вековете, надписи, що не се четяха, и явно, бяха още много по-стари. Въпреки това; и независимо, че селото е било живо през всичкото, това – още от Турско, та досега – време; гробището бе удивително малко: сякаш си попаднал в бебешка кошарка. Това означаваше две неща: първо: хората от село Отклонение избягват да умират в него; или, че много широко се практикува, и то, отдавна, там – трупоизгарянето, погребалната клада.

По пътя към Карайсен имаше една стара, суха, полусрутена чешма; и щом каруцата стигнеше дотам, тя просто изчезваше; или поне, никой не бе я виждал по-нататък, някъде, нито никъде, освен по пътя към чешмата, или при самата, нея; откъдето – занапред – пътят на Маледикт губеше посока, направление, траектория; и продължаваше, без да преминава през никое място...

... В такива дни, щом баща му отсъстваше, бивайки – не знам къде – Омир се качваше на тавана и дълги часове тършуваше и ровеше в палеосемейните старини, като обхванат. Веднъж намери някакъв стар пчелен кошер, прояден от ненаситното пило на дървояда, та тогава реши да става пчелар; друг път откри един стар манускрипт, изписан със старинни, повечето – кръгообразни – писмена; явно на арменски, на глаголица, или пък – на Най-странния език под Небето и въобще; отми от нея мастилото, що явно бе очаквало този миг от векове – с бяло вино, което после събра в една голяма чаша и пое на големи, бавни, горчиви глътки. Така се напи, че залитайки, падна по стълбата надолу, и повърна в края ѝ; а после майка му го наказа най-сурово: първо – бой с пръчка от кучешка роза, както си е с бодлите, а след това, за четири дена – лишен от сол; беше му, също така, забранено да излиза от къщи, защото излезеш ли в селото, както и навсякъде, гдето живеят хора, можеш лесно да намериш сол – колкото за пълно отровление, че и отгоре; та Лилит скри дълбоко всичката сол в къщи и готвеше специално за него най-невероятни, отвратителни, постни манджи и буламачи (защото в кръвта – както на животните, тъй и на човека, а оттам – и в месото – се съдържа Na+, който им придава естествено леко солен вкус1)..., та след горчивината на това вино, всичко друго биваше абсолютно безвкусно – цели четири дълги и блудкави дни.

Но този път Миро намери в един стар и прашен скрин, три големи оранжеви стъкленици, пълни с три различни, непознати субстанции. На първата от тях пишеше: ‘Çünkü günlerim’, на втората – ‘duman gibi’, а на последната – просто: ‘yok oluyor’

Помириса ги, една по една – първата, с гъста, плътна, безцветна, прозрачна течност – нямаше никакъв мирис; втората имаше специфичен аромат – по-скоро приятен, който в тоя момент му се стори и странен, също така; съдържанието на третата стъкленица лъхаше съвсем определено на спирт, само че леко противен – явно, имаше още нещо в него. Хрумна му да смеси по равни части от трите стъкла, в отделна съдинка, та после да отиде и разучи какво, всъщност, е всичко това – наведнъж. Дори постави върху празното шишенце от сироп за кашлица, което намери сред своите играчки, и в което ги наля, надписа: ‘Çünkü günlerim duman gibi yok oluyor.’2

И тръгна да разпитва хората в селото: какво ще да е това?

Дядо Велко – селският пъдар – като помириса веществото, реши, че то би трябвало да служи за импрегниране на дървесина и за лечение на лудост и други видове безумия.

Бай Вангел – кръчмарят на село Отклонение – прецени, че това е нещо против краста по прасетата, и дори – свинете, но най-вече става за разпръсване на бури и градушки.

Съседката леля Райна, която бе веща в бабините изкуства (т.е., на акушерството и родилните мъки), компетентно се изказа, че това ще е препарат против гъбички и миризми на краката, както и средство за помятане.

О. Никодим – новият свещеник в селото – му отговори, че не знае какво е това, но мирише отвратително като любовен еликсир (бившата му презвитера, преди години, му пробутала нещо подобно, щом се запознали, ведно с отлежала ракия от смокини, та тъй лесно се навил да се венчаят): „По-добре, не го пий, или поне, не по много” – му каза той, също тъй.

Лудият Максим, идиотът на село Отклонение – защото село без идиот – не бива; той, пък предположи, че това е т. нар. „Неделен разтвор”, който има чудното свойство да превръща всеки ден от седмицата в неделя, ако бъде излят не в пространството, а във времето; но как се излива, диспергира, инжектира – някакъв флуид – във вените или артериите на самото време, си оставаше донякъде неуточнено.

Само баща му, Маледикт, можа да му отговори, щом се завърна от своето странстване: „В стъклениците, които си намерил – бях забравил за тях – има глицерин, формалин, наситен с цинкови соли – сулфат и дихлорид, и спирт със салицилова киселина. Щом се смесят в равни части, се получава течност за балсамиране; приготвих я за теб: щом се роди, ти тежеше най-много два килограма, и по всичко личеше, че ще умреш всеки момент, та майка ти настоя да я приготвя за теб, че да съхраним телцето ти за вечни времена. Можеш да я вземеш да си играеш, но внимавай – малко отровна е. Ако ѝ добавиш зрънце философски кобалт, ще придобие магически свойства, но не знам какви.

---------------------

1 Има едно предание – веднъж една черна котка ми разказа – че човешката кръв е несравнимо по-богата на Na+,  отколкото на другите бозайници, и тревопасните – особено; та тъй месото на човека – естествено леко солено – е много по-вкусно – за другите хищници, поне, отколкото всяко друго месо. Ето защо, когато лисиците имат случай да се нагостят с човешко, винаги си казват: „Когато сме най-зле – ей тъй да сме!”

2 Дните ми изтляха като дим (тур.) – срв. Пс. 101:4

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 32, март, 2021