Елена Янева - Пет минути до Свършека на света

Отплуваме в реката на забравата. Краят винаги е еднакъв. Остават пет минути до Свършека на света в поезията на Елена Янева.

Александър Арнаудов

*
Ето я 
как се спуска по склона 
и на тази история като в своя. 
Собствената й - пъхната в задния джоб,
без ремарки - тя си знае 
докъдето е стигнала...
Включва вътрешните прожектори 
в киносалона на детството,
често й замирисва на лунапарк, 
на цигарени дъвки, 
на момчето от съседния чин и
мастилените му пръсти. 
После намества по-добре очилата си.
Вероятно това ще помогне 
да се учуди отново.
Все едно. 
Краят винаги е еднакъв. 
Винаги 
все още има 
пет минути до Свършека на света.

*
Беше миг, в който тръгвах предимно на изток.
Заговорих изведнъж маниерно, даже сложих 
шапка с кокетна петуния 
и огърлица с окръглени камъни. 
Трябваше 
да е добро преживяване.
Да  го създам и премина през него 
както съм си го съчинила.
Не помня какво ми донесе денят.
Може би съм захвърлила всички гердани или 
съм засадила петунии в някакъв хладен следобед,
под шлагерни звуци от местната радиостанция.
Не е и толкова важно какво 
се е случвало - 
дали е звънил телефонът, 
дали ниското атмосферно налягане 
е повлияло на високото кръвно,
шум в ушите,
казваш от възрастта е,
ала може да е било
от очакване, 
притаено в сгъстения от вибрации въздух.
Може да е било 
обещание.

Beautiful Mind

В неделната утрин
лудичкият съсед огласява с косачка
моравата. После 
ще иде да пазарува в супера.
Дълго ще пее единствена фраза 
от сантиментален шансон 
и ще разходи кучето. 
Няма как да му кажа, 
не съм сигурна, че разбира говоренето, 
но понеже отвръща с усмивка, когато му се усмихвам, си мисля това:
"Дръж се в безопасността на всекидневието си, Оли! Дръж и мен 
да остана при себе си.
Подрязвай редовно живия плет -
скърцането на стълбата под действителна тежест,
щракането на ножиците с истински звук
няма да те оставят да се изгубиш 
отново там, откъдето 
когато някой се върне,
прочита в очите на другите 
неизбежното "какво не е както трябва 
със него?" , 
а отговорът е
смутено недоумение.
Затова 
пей, Оли, онази единствена фраза,
пей, и следвай окосените линии:

"Любовта, скъпа Жоржет, любовта,.
ах, любовта е капан за наивни..."

Дяволитата Соня 

Рецитираше стихове в коридора 
и не пропускаше да ми поиска цигара.
Богините имат страхотни цигари, 
ми казваше и поглеждаше към Олимп 
някъде на тавана. 
Беше заесеняло и носех лилаво палто, 
по случайност бях се гримирала,
но не бях убедена, че това ми помага. 
А Соня, увита в зеления болничен плащ, 
настояваше. Няма ми го танцуването. 
Вчера го скрих под пантофите, а го няма...
Питах и в столовата, но ми дадоха чай. 
Няма да пия чай от пластмасова чаша. 
Има толкова много танцуване в порцелана... 
Ще се обадите ли на татко? 
Нека ме вземе. 
И после отплува като разрошена ладия 
по някоя от своите тайни реки на забравата. 
Завъртам замислено пръстена на ръката си 
и се полюшвам неволно като 
грешно поставена питанка. 
Какво пък, нека да бъда накрая 
една 
безполезна богиня.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021