Елена Петрова - Моите холандски хроники

Казвам се Елена Янева. От години живея и работя извън България. Знам, че това неминуемо се отразява и в текстовете ми, но аз съм и ще бъда човек, пишещ на български. Както обичам да си казвам - българският език е моят Мойсеев жезъл, с който прекосявям световните пустини... 

МОИТЕ ХОЛАНДСКИ ХРОНИКИ 

1.

Мари Селен влиза 

в супемаркета и си купува

сол

с рисунка на кит.

Мари Селен е смутеният отклик 

на една невъзможна любов 

и мъжът,

когото обича,

също е съзерцателен.

Разказът й за него е прост:

"Обичам те.

Искам да ме целуваш. 

Отново е новолуние.

Виж, 

процепът ни към щастието 

е на небето. 

Свети и се 

уголемява."

Мари Селен ще излезе 

спокойно 

през въртящите се врати на супермаркета.

Ще се усмихва. 

Може би 

(но никой няма да заподозре това)

един нарисуван кит

плува на дъното на една 

чанта за пазаруване.

2.

Мари Селен плува

в езера и тъги по един и същ начин 

с грация 

доколкото може

да не се изплъзне съвсем светлината. 

Светлината е тънък аквамаринен блус 

на няколко спирки от лятото, 

с рокля за всеки сезон. 

Затова 

Мари Селен е много внимателна. 

Привечер сяда 

на някаква пейка и мисли за любовта, 

която все едно ще се случи. 

Ще я сполети, когато почти е забравила, 

че е все така теменужена, както веднъж я сънува. Боса. 

Беше горещо тогава и заникът 

се закотви като знамение, 

дърветата разлюляха листа и зеленото им съвсем се премести 

към предстоящата нощ...

Любовта, все едно, ще се случи -

казва Мари Селен, 

става, прибира белите си летни обувки, 

бутилка вода и няколко забравени думи. 

Когато пристъпва навътре,

с мрака,

облегнат на рамото й, тя е сигурна само в това, 

че някъде не много далеч 

една бреза се накланя към свечеряването 

и падат 

върху клоните й непознати звезди.

3. ЗА ДЪЛГИТЕ СБОГУВАНИЯ

МАРИ СЕЛЕН,

неспокойната дъщеря на зимата,

пристъпва от утрото към деня, 

а всъщност 

още не се е сбогувала с

залеза. 

Тя 

още го разучава дълго,

опирайки гръб и пети 

в едно неминуемо вчера. 

Колекционер на протяжни раздели 

е тя.

Ще си припомни 

колко много слънца са потънали 

в кошницата на велосипеда й.

Падащи срещу течението му сенки. 

Хрущящи под гумите жълъди 

и покосени лютичета. 

Ябълкови тайни градини...

Представя си ясно как се изправя

посред тревата, 

пропуква под краката й скреж, 

звуците на настоящето се просмукват 

под разперените ръце на пуловера й. 

"Къде са ми всичките гълъби? "

се чува да казва 

и вперва очи 

в този безмилостен и прекрасен убиец,

живота.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 32, март, 2021