Екатерина Ангелова – Улична баница

Повечето дни пиша доклади, но поезията пристигна първа. По образование съм антрополог. Занимавам се с проучвания в гражданския сектор. Съорганизирам високопланинските почиствания на кампанията „ИзЧисти Планини“. Третирам писането като способ за рафиниране на вниманието и задълбочаване на чувствителността.

Улична баница

В подлеза на Плиска има две баничарници.
Една до стълбите, прекалено сухи ги правят
и една по средата, държи я семейство.
Около обяд е, останала е само права баница. 

С първата хапка
челюстта ми започва да отброява
дъвчейки часовете назад
до ранната утрин
в пазвата на подлеза
танц на ръце и тесто
върху метален плот
месеци назад
закуска на крак на път към гарата
две години назад
клета и снощна до Сердика
три години назад
след интервю за работа
десетки години назад
в десетки обедни междучасия
все тая улична баница.

Не се бях замисляла до днес
как се прави машина на времето.
Сега ми се вижда желателно
да е омесена на ръка.  

Кофти за кофата човече

Тя се доближава бавно
той вече е на втора кофа
(по протежението на спирката
на Плиска, където чакаме, има три)
отваря капака, бърника нещо вътре
май не взима нищо, танцува с пръсти
в такт с каквото си говори
и продължава към следващата.

Застига го и бута левче в ръката му
– Заповядайте, господине.
Видимо ѝ е неудобно да го гледа.

Целият в кафявото на зимна локва
в някакво свое си агрегатно състояние
той поема монетата
оставя я на земята до кофата
отваря капака, бърника нещо вътре.
Като водна повърхност я отрази.

Имах чувството, че за кофата ѝ е кофти,
че дори не знае как да доближи човека
настроен към други, по-убедителни
от нашите честоти.

Всички се качваме на първия автобус.
Той се навежда да вземе паричката
преди да влезе. 

Ода за спря ми тока

В началото на вечерята
токът нервно примижаваше
ахà гневно да намигне,
спря.

Застана, редом с тъмнината
едно осезаемо мълчание –

без нежно жужащ климатик
бучене на хладилник
без пералните на съседите
опънатия трепет на множество крушки
мъждукането от поредния екран.

Стана чисто, а после и студено. 

Извадихме одеяла, 
говорихме дълго на дивана.
Беше толкова по-лесно да се чуваме. 

Трябва ни това тихо време.
Трябват ни все повече липси.

свещеното ни тяло

Разходка за слънчево осезание
на лъскавите пъпки бук
зелените връхчета на клоните под балкона
всички тези ярки сенки на
исполини из града
пресягащи се прецизно
нагоре, по-скоро навън
към светлината

туфи кокичета
сред сенчест бръшлян

дъх в ритъм с походката
разгъването на стави
продължено в погледа
отворен, мек
готов да улови всяка
преминаваща физиономия
и огрян мустак на котка

Виждам се в огледалото
на коридора има бляскав
кичур коса, хванал лъчите
линията на бедрото сияйна
наполовина, над торса
фин пласт прах
млечна мъглявина искри

Така е напълно цяло

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 51, март, 2025