Дилян Еленков - Стая 207

СТАЯ 207

Беше прекрасно, топло лято, юлската сесия. Вторият семестър бе приключил благополучно, присъствах на всички лекции. Имах желание за това. Виждате ли, след като завърших гимназията, не знаех с какво точно искам да се занимавам. Минаха две години в лутане, после се записах на курс по рисуване. Ходих там прилежно три години, след което се реших, кандидатствах в Академията и ме приеха от първия път. Живопис. Бях на 23 години, безгрижен, без момиче, още девствен. От пет години не бях влизал в учебна стая, с което си обяснявах желанието ми да не пропускам нито една лекция.

И така, неусетно дойде юли. Вече бях взел с отличен няколко изпита, предстоеше най-важният, по анатомия, рисуване на голо тяло. Заредих се с един „Сникерс”, сложих слушалките на уокмена и започнах. Моделът беше хубаво младо момиче. Някои ще кажат чудесно, ала това е капан. Хубавите млади момичета са най-трудни за рисуване. Нямат вдълбани бръчки, изкочили кокали, провиснали гърди. Както и да е, мисля, че се справих добре. След като приключихме, всички излязохме в коридора, кой за цигара, кой за кафе. После вратата се отвори и преподавателката, госпожица М, ни покани да влезем. Минаваше трийсетте, но още ставаше. Тогава трийсет ми се струваше страшно много. Въпреки това понякога я заглеждах. Сигурно е усетила. Често се отъркваше в мен докато поправяше някоя моя грешка на платното.

Вътре в голямата стая картините ни бяха наредени в полукръг, ние насядахме на столове пред тях. Госпожица М седеше зад малко бюро, привикваше ни един по един, първо задаваше някой и друг въпрос по пластична анатомия, след което обсъждаха дадената картина, следваше оценяване и студентът излизаше. Привикваше ни по имена, моя ред така и не идваше. Започнах да се изнервям, винаги предпочитам да съм от първите. По-скоро в средата. Останах последен. Бяхме само двамата, сами в това огромно помещение. Седнах пред нея и зачаках. Отговорих на въпросите. Каза, че рисунката ми е много добра. Помълчахме. Стана неловко. Станах и се запътих към вратата, ала чух откъм гърба си „Почакай”. Обърнах се, тя се беше изправила с лице към мен. И ето, случи се. Бавно си разкопча копчетата на ризката, след което я разтвори. Отдолу нямаше нищо. После легна на бюрото. Воден от хилядолетни инстинкти се наведох и започнах да я целувам по гърдите. Бяха потни и лепкави. Насочих се към пъпа, после надолу. И БАМ, вратата се отвори с трясък, ние двамата подскочихме и рязко се изправихме. Беше чистачката. Разбра какво става. „О, милички”, рече, „какво правите, не тук, има си място за това”. После се приближи до нас и тихо изрече: „Стая 207”. След което намигна и започна да мете, сякаш нищо не е станало. Ние гузно излязохме. Разделихме се без да си кажем нищо.

Минаха няколко дни, вече почти не мислех за случилото се. Излизах от поредния изпит, когато госпожица М изникна отнякъде, бързо мина покрай мен, като повей на вятър. Усетих, че държа нещо в дясната си ръка, някак го бе пъхнала там. Не погледнах какво е, излязох на двора, развълнуван запалих цигара, и видях, че държа смачкано малко листче хартия. Разгънах го. Там с крив почерк пишеше: „Стая 207, довечера, в 20”. Разтреперих се.

Не знам как мина деня, не беше лек, ала посрешнах ранната вечер. С портиера бяхме гъсти, често го черпех цигари, затова нямаше проблем да вляза толкова късно. Дадох му пореден фас, после поех нагоре по стълбите в тишина. Не знаех къде е стая 207, но предположих по номера, че е на втория етаж. Да, там беше, в дъното на коридора. Там беше и госпожица М, явно подранила, бе осем без пет. Спогледахме се, никой не каза нищо, после натиснах дръжката на вратата, но беше заключено. Разочароващо. Ала все пак реших да почукам. Почти веднага се чу глас „Момент”, после чухме жужене. Отново натиснах бравата, този път поддаде. Отворихме и притеснено влязохме. Беше средно голяма стая, изпълнена със стройно подредени в три редици чинове, до всеки от който бяха сложени по два стола. Най-отпред имаше голямо черно бюро, зад което стоеше огромен дебел мъж. Веднага забелязах, че лявото му око липсва. Не го беше прикрил с нищо, там зееше малка гадна дупка. Изпитах силна неприязън. Той ни погледна, мазно се усмихна, посочи към чиновете и каза „Настанявайте се”. 

Без да знаем какво точно става, отидохме на един от най-задните чинове. Тя седна на единия стол, аз на другия. Мина доста време, не знаехме какво да правим. Дебелакът си стоеше на мястото. После стана, и с пъшкане се приближи. Погледна ме, и нареди: „Ти се събличай, аз ще я подготвя за теб”. Хвана ме страх, но послушно започнах да си свалям панталона. Беше ме срам и се обърнах с гръб към тях. Вече бях гол. Зад себе си чух странен звук. Обърнах се. Дебелакът се беше надвесил над нея, здраво стиснал възлестите си пръсти около врата й. Стискаше здраво. Очите й бях зачервени, изцъклени, от устата и течаха лиги. „Хей, престани веднага”, изкрещях. Той отмести поглед към мен, ухилено рече „Както кажеш, миличък”, след което я пусна и тресейки се си отиде до мястото. Госпожица М се свлече на земята, кашляше и хълцаше, хвърляше пръски навсякъде. Не направих нищо, не смеех да я докосна. По едно време се успокои. Изправи се и ме погледна с безумен поглед. Стоях гол пред нея. Тогава тя някак машинално също се съблече. Седна на единия стол. Не видях откъде, но извади едно малко лилаво шалче, с което превърза очите си. „Хайде, започвай”, каза. Изпаднах в паника, набързо събрах дрехите си и в бяг излязох от стаята. Зад себе си чувах подигравателния смях на дебелака и все по-силни викове „ХАЙДЕ, ЗАПОЧВАЙ!”. На излизане се сблъсках с друга идваща двойка. Като ме видяха също се разсмяха. Какво стана после, не помня. Тичах, исках да съм далеч от там. 

Мина време. Бавно, измъчено време. Не видях повече госпожица М. Не знаех дали искам, ала образът й, как седи гола с вързани очи на стола, ме преследваше. Определено изпитвах някакво влечение. Исках да се върна отново там. Осъзнавах, че не бива, затова правех всичко възможно да не мисля за нея. Да се разсейвам. Да забравя.

Така една влажна сутрин се озовах на брега на едно езеро. Бях взел въдица, мятах във водата, без да ме е грижа дали ще хвана нещо. Риболовът винаги ми е помагал в тежки моменти. Бях сам, това исках. След час-два в безуспешни опити чух приближаващи се стъпки. „Някой друг рибар”, помислих си, „ще ме подмине, или ще попита как върви”. Обикновено така става. Тогава един слаб мъж застана до мен. Не носеше въдица. Без да казва нищо, запали цигара. Дръпна веднъж-дваж, след което, без да ме погледне, ясно каза: „И какво, момчето го хвана шубето, и избяга, а?”. После хвърли фаса във водата, обърна се и си тръгна, подхилквайки се. Отново ме обзе паника. Изпотих се, разтреперих се. Като насън се прибрах у дома.

Стоях вкъщи. Не смеех да се покажа навън. Бях спуснал щорите ниско, лампите бяха изгасени. Стоях така в тишина и тъмнина. Не се отпусках, тъкмо обратното, страхът в мен растеше. В един момент осъзнах какво трябва да направя. 

В една хладна вечер излязох и се запътих към Академията. Портиерът, фаса, и ето ме пред стая 207. Понечих да почукам, когато вратата се отвори и оттам излязоха мъж и жена, прегърнати. Погледнаха ме, намигнаха ми, и отминаха. Влязох. Огледах се. Дебелакът седеше зад бюрото, подпрял главата си с две ръце. Гледаше към чиновете, на някои от които имаше различни двойки. Някои голи, някои не. Едни тепърва се събличаха, други се обличаха. Прииска ми се и госпожица М да е там. Нямаше я. Седнах на най-предния чин, облегнах се на стола и затворих очи. Може би в очакване, може би не. Заслушах се в звуците, идваши откъм чиновете. Сластни, горестни звуци. Налегна ме спокойствие, което отдавна не бях изпитвал. Усетих блаженство. Задрямах. Когато се събудих, бях сам в стаята, само дебелакът още беше там. Беше заспал. Станах и тихо излязох. Прибрах се с нежелание.

Все по-рядко се задържах вечер вкъщи, обземаше ме вълнение, не намирах мястото си там. Започнах да посещавам стая 207 през ден-два, докато в един момент това стана ежедневие. Денем стоях на тъмно, нямах търпение да наближи 20 часа, когато със забързани крачки се отправях към Академията. Стая 207 винаги ми предлагаше нещо ново. Понякога просто слушах, друг път наблюдавах, често просто придремвах спокойно. Видях всичко там, и много любов, и много омраза, грозота, страх, унижение, жестокост, празнота, но хората винаги си тръгваха някак щастливи. Разбрах много неща, вникнах в много души. Вече не намирах дебелака за неприятен. Намигахме си. 

Намерих своята НИРВАНА.

Сесията отдавна бе свършила, лятото мина неусетно, дойде новия семестър, но аз спрях да ходя на лекции. Заживях във и със стая 207. Тя бе моят свят. 

Една вечер, както обикновено, отново бях там. Но нещо не беше както трябва. Да, дебелакът не беше на мястото си, а стаята беше празна. „Какво пък”, рекох си, „сигурно съм подранил”. Седнах където обикновено седях, на най-предния чин. Положих глава върху него и заспах. В един момент се събудих от силно разтърсване. Отворих очи. Над мен се бе надвесил слабия мъж, който видях на езерото. „А, събуди се най-сетне”, каза ухилен. После стана сериозен. „Виждаш ли, време е”, продължи. „Ти видя и разбра много, вече си готов да заемеш мястото си”, каза и тържествено посочи голямото черно бюро с празен стол. После силно ме затисна с едната си ръка, след което с другата заби дълго метално шило в лявото ми око. Сред рукнала кръв дочух приближаващи се по коридора нетърпеливи стъпки. Бавно се изправих, отидох зад бюрото и седнах на стола. Дочу се плахо почукване. „Момент”, казах, и отворих вратата.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 50, ноември, 2024