Даяна Чобанова - 112

Превръщаме се в небе на края на лятото. Времето е наполовина празно. Животът ни е свръхдоза реалност – с автор Даяна Чобанова.

Александър Арнаудов

*
аз съм фрагмент
аз съм абстракта
аз съм небето в края на юни
аз съм тишината
в два през нощта
аз съм въздишка
на полуотворени устни
аз съм безсъние
и блуждаещи мисли
аз съм наполовина празна
бутилка с уиски
аз съм рохка земя
с аромат на трева
аз съм бледа кожа
и дълга коса
от която се сплита бесилка
аз съм порцелан
на недостижим рафт
аз съм очи с цвят
на калейдоскоп
аз съм писък
и истина
аз съм
ничия приказка

“Бутилирана отрова с вкус на мед. Или парадокс на неизказаното.”

Има неща, които не бива
да се казват на глас.
Не бива да казваш на някого
“календара и часовника
се мерят по тебе...”.
Не бива да казваш
“оставям по малко от себе си
в домът ти,
всеки път когато идвам,
за да не ме забравиш...
за да ти напомнят за мен,
през времето
в което ме няма,
обиците ми
на огледалото в банята,
фибата ми
на масата в кухнята...”.
Когато те попита някой
“Всичко ли си взе?”
не бива да го хващаш за ръката
и да казваш
“Да. Сега вече си взех всичко!”.
Когато те попита някой
“Защо трепериш?”
не бива да казваш
“Защото душата ми
се е качила в гърлото,
защото вече не съм своя,
защото сянката ми
се къса от мене,
за да остане при тебе,
както е с Питър Пан
и шибаната Уенди...”.
Има неща, които
не бива да казваш на глас.
Не бива да питаш
“С години съм те мечтала,
защо се забави толкова?!”
или
“На теб защо ти е толкова трудно
да ме обичаш?”
(Т’ва пък последното
съвсем не бива да се казва!)
Дааам, има неща,
които не бива да се казват,
но не бива и да остават в тебе
неизказани...
И слава Богу!
Слава Богу, че в такива моменти,
някой ти е ръснал отгоре
с чаена лъжичка,
малко
дарба ли е,
талант ли е,
е*еш ли му майката...
за да можеш
всичката тая неизказаност
да я изплюеш от себе си
на хартия,
и да не те отрови.
А тя, отровата от неизказаност
е иначе
лесна за преглъщане,
ефекта е с натрупване,
приятна е на вкус...
Привидно безопасна такава,
ама от нея се умира!
Повярвайте ми!
Умира се!
В тоя живот
съжалявам
за твърде малко неща,
които съм казала,
но за нещата,
които съм премълчала...
почти винаги, приятели,
почти винаги.
Защото то е,
като да пиеш
бутилирана отрова
с вкус на мед
и да мислиш,
че друг някой ще умре
от отровата, която
всъщност ти си погълнал

*
някой да се обади на 112,
като в онази песен на Мери Джей Блайдж.
някой да се обади на 112,
кажете им, че съм взела
свръхдоза реалност,
че съм изпаднала в амок
сред хаоса от отломките
и парчетата
на измисления си свят.
някой да се обади на 112,
кажете им, че съм счупен пастел
в мръсен пенал, на прашен таван
и с него никой не иска
да оцветява, защото
с него вече е рисувано веднъж!
някой да се обади на 112,
попитайте в коя аптека
се продава времето,
което лекува всичко...
в замяна на него,
колко литров варел с помия
трябва да се изпие...
някой да се обади на 112,
питайте ги как
поет да стане
резистентен на любов.
вие нали така ме виждате!
вие нали така ме наричате!
поетите не просто плачат,
те кървят на хартия,
те пишат така, сякаш
никой и никога няма да прочете,
но вие четете!
четете буквално!
и както казва мария,
буквалното ви четене
ражда изчадия, като:
“тая е влюбена”
“тая не е влюбена”
“т’ва е писано за мене”
“т’ва не е писано за мене”
“защо (не) пишеш за мене?!”
“а мъжа ѝ, майка ѝ,
сина ѝ, Бог - знае ли за т’ва?”
“знам я тая бе, познавам я”
“ама как може такива неща
да пише”...
някой да се обади на 112,
кажете им, че когато ми иде
собственоръчно
да си изтръгна сърцето
е тогава, се смея най-силно
и най-безобразно!
кажете им,
че “най-силната жена”
повече не иска да бъде силна..
питайте ги къде да подпиша,
че се отказвам.
някой да се обади на 112,
кажете им, че съм такава днес,
защото много хора
вземаха от мен,
но твърде малко се сетиха
да върнат,
кажете им, че не всичко,
което съм обичала
през дните си до тук
е заслужавало любов.
някой да се обади на 112,
защото мъдростта
в моя живот
вече втори ден лежи
във пресен гроб
без да ми е оставил лист
с инструкции
от тука
накъде?
а сега?
от тука?
накъде?
накъде?!
някой
ще се обади ли
на 112?

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021